Автор Джеймс Кардън, theamericanconservative.com
Докато става все по-трудно да се отрече случващото се на бойното поле в Украйна – война на смилане със стотици хиляди жертви – официалните медии продължават да представят картина на войната, предназначена да агитира публиката, за да не би, изправена пред продължителната и трудна реалност, да започне да губи ентусиазъм за последната презокеанска авантюра на Америка.
През юни The Atlantic публикува заглавна статия на Ан Апълбаум и Джефри Голдберг, в която се твърдеше, че „Бъдещето на демократичния свят ще се определи от това дали украинската армия ще успее да излезе от задънената улица с Русия и да я изтласка назад – може би дори и от Крим, завинаги.“
На 12 юни колумнистът на The New York Times Никълъс Кристоф информира читателите си, че „Украинците се жертват за нас. Те са тези, които ни правят услуга, като деградират руската армия и намаляват риска от война в Европа, която ще коства живота на наши войски.“
National Review се изрази дори още по-ярко. Два дни по-късно, на 14 юни, старши редакторът Джей Нордлингър написа: „Националистите сред нас, както и всички останали, трябва да бъдат вдъхновени от това, което правят украинците: бият се за националното си оцеляване, опитват се да отблъснат съседа-бегемот, който иска отново да ги подчини.“
Както подхвърли Гор Видал – „Няма мира за хора, които са толкова редовно и толкова яростно дезинформирани.“
Но горните примери изглежда са и част от едно усилие на тези отделни писатели да деконтекстуализират украинската война, да заличат мътната ѝ история и да я представят в най-опростената ѝ форма: като битка между доброто и злото. Това е стратегия, която иска да избегне разговора по същество относно защо и как Русия и Западът стигнаха до тази най-опасна точка от Кубинската ракетна криза насам.
Този род материали са елитен проект, имащ за цел да свие параметрите на допустимите размишления във връзка с войната в Украйна. И служат за умишлено объркване и инфантилизиране на разбирането на американците за това, което всъщност става в Украйна, и защо то става. Но това е и целта, както може да се предположи: Апълбаум и останалите полагат основите на това, което предстои, след като стане невъзможно повече да се отрича, че Украйна е изгубила войната.
През близо десетте години след революцията на Майдана само шепа хора измежду нас биеха тревога за вероятността от избухване на война между Русия и Запада. За близо десет години скромно малцинство от писатели и мислители непрестанно се застъпваха за мирно уреждане на украинската криза и в този процес по различно време бяха осмивани, мачкани, маргинализирани, изхвърляни от работа, заклеймявани като симпатизанти на „терористите“ и поставяни в украинските списъци за убиване по обвинение в казване на истината за това, което се случва в източна Украйна от 2014 г. насам.
И докато войната в Украйна върви към своята катастрофална развръзка, можем с основание да очакваме, че онези, които помогнаха за разпалването на този пожар, наред с тези, които приветстваха тази нелепа и ненужна война от началото ѝ, ще платят за това поне толкова тежка цена, колкото цената, която бе платена от архитектите и мажоретките на иракското фиаско – никаква.
Защитниците на сдържаната и чувствителна външна политика трябва да се приготвят за още по-гаден период на обвинения и сочене с пръст, в който годините на Русиягейт (2016-2021) ще изглежда като време на народно спокойствие. Действително, съвсем лесно е да си представим, че 2024 г. и следващите години ще бъдат доминирани от кръстоносен поход в търсене на отговора „Кой изгуби Украйна?“, който няма да се отличава от отровния дебат за „Кой изгуби Китай?“, който акушира периода на Макарти през 1950-те години. Предстоящата кампания без съмнение ще съдържа литания от обвинения в непатриотична нелоялност, отправени към американските противници на войната от целия парад източноевропейци и тяхното гласовито и мощно лоби във Вашингтон.
Корпоративните медии и техните множество прогресивни и либерални съюзници в Конгреса с голям ентусиазъм ще си стиснат ръцете с приятелите си неокони, за да изковат обвинение и още повече да свият изречимото и мислимото. Те ще продължат полицейщината срещу параметрите на публичния дискурс със същата садистична ефективност, с която третираха критиците на сега вече дискредитираната идея за „заговор“ между предизборния щаб на Тръмп и руското правителство.
Трагедията, която те разбира се не успяват да видят, е че нямаше нужда Украйна да бъде изгубена. Освен това щеше да е от полза, ако имаше по-широко разбиране, че тя на първо място не беше наша, че да я губим. Ако беше послушан съветът, предлаган от малка група от нас, че неутралитетът е най-добрият курс на действие за оцеляването на Украйна, ужасното изпитание, през което народът на Украйна минава сега, щеше да бъде избегнато.
Едно просто деклариране, че САЩ и НАТО оттеглят ангажимента, направен в Букурещ през 2008 г., че Украйна и Грузия „ще станат“ членове на алианса, щеше да свърши голяма работа за установяването на мирен път напред между Русия и Украйна. Но не. Защото през последните четири американски администрации (Буш, Обама, Тръмп, Байдън) зад волана бяха идеолозите. И идеята, че Украйна има „правото да избира сама съюзниците си“, а ние имаме дълг да ѝ го осигурим, започна да се разглежда като свето писание.
Поражение на Украйна ще засили наратива – така педантично изграждан през последните десет години от абсолютно същите хора, които доведоха тази страна до катастрофата в Ирак – че американските интереси са неотделими от благополучието на етно-националистическа клептокрация, отстояща на 4000 мили от бреговете ни.
Преди два века британският държавник Джон Брайт предупреди за „следването на визионерски фантоми по всички краища на света, докато собствената ви страна гние отвътре“. Но тези хора не виждат нищо друго освен визионерските фантоми. Според тези хора (мнозина от които съвсем наскоро пристигнали в страната, за която се опитват да говорят) „добрият“ американец е този, който се отказва от всякаква отговорност или грижа за своите съграждани в полза на трескава идентификация с чужда държава.
И ако това стане в основно мерило за добър американец, бъдещето на нашата страна ще бъде мрачно. Но не е задължително да е така. През идната година гласуващото общество ще има възможността да изпрати послание на администрацията относно справянето ѝ с войната. Има алтернативи, макар и несъвършени, на властващата сега клика от либерални и прогресивни военни ястреби, които не само от години дават на Украйна удивително лоши и безразсъдни съвети, но серийно подвеждаха американския народ за степента на опасност, за която става дума.
Спомнете си пред урните, че изборът между война и мир е твърде важен, за да бъде оставен на онези, чиито грешки най-вече ни доведоха до тук.
Джеймс У. Кардън е бивш съветник по американско-руските отношения в администрацията на Обама
Източник theamericanconservative.com
Превод за „Гласове“ Екатерина Грънчарова