Какво изобщо си въобразяваме – едни павета не можем да наредим криво-ляво, а ще придиряме какъв да е столичният кмет.
Какъв да е, след като плочкаджии дори не останаха, всичко свястно се разбяга навън, накрая опряхме до братята цигани.
Един от тях се хилеше пред телевизионната камера, докато редяха пътеката край столична църква – той от едната страна, друг отсреща – и напълно естествено се разминаха.
И затова се хилеше онзи, наскоро произведеният майстор, и се чудеше на българския ни акъл – до такива като него ли опряхме.
Разумът ни е порядъчно размекнат от изстъпленията на Прехода – затова много от нещата, които вършим, биха озадачили и направо изумили всеки, който не е обсебен от Мара.
Три пъти редят жълтите павета пред Парламента – за толкова време древните египтяни сигурно щяха да направят още една пирамида.
И кой е решил, че на такива като нас, които прощават всички дивотии на властниците ни, изобщо се полагат павета и то жълти – стигат ни биволарските пътища, дори те са ни в повече.
Софийският „Панорамен път“ е реден с павета преди стотина години – и не беше мръднал, докато не решиха да разкарат паветата и да го асфалтират, елате и го вижте сега.
Много важно, че Габриел се срещнала с Блинкен, държавният секретар на САЩ, и „подчертала“ нещо си за някакви хибридни атаки – когато сме опрели до беззъбия клетник, който ще стане майстор след сто години, ако дотогава всички не сме залети с асфалт – и кметове, и цигани и всички останали, които още не са станали цигани.
Само, ако по някакъв чудодеен начин за малко ни осени някакъв дори мижав разум – като някакъв мимолетен проблясък в овчата ни мекушавост – само тогава, може би, ще схванем, че вече за нищо не ставаме.
Трябва да престанем да се правим на улави и да преглътнем и тази черна истина.
Навремето, един вестникар/жълтурко питал Стаматов, който по онова време бил драматург на Народния театър, защо нямаме големи драматурзи.
И какво рекъл Стаматов: „Абе, момче, ние обущари нямаме, а ти питаш за драматурзи!“
Наскоро пък по телевизията питаха едно момче, когото пробутваха за добър актьор, кое е най-вълнуващото му преживяване в Лондон, където то се навъртало.
И какво рече актьорчето: работело като разпоредител в едно кино и веднъж завел до мястото му един известен английски актьор.
Толкоз от нашия бъдещ Хопкинс. Маро, Маро…
А тази година нямало кражби на грозде, понеже лозовите масиви ги пазели жандармеристи.
Това знак ли е, че сме готови за Шенген?
Не можем себе си да опазим от собствените си хора, които ние самите превърнахме в крадци, а ще опазим Европа.
Тамошните политически лисунгери пък не си правят труда да признаят, че не сме дорасли изобщо за Европа и затова ни заглавичкват с някакъв Шенген – това е начинът да прикрият презрителната си милозливост.
Е, не са баш като Чърчил – той се надсмиваше над един народ, който си честитял, след посещение в банята – сякаш направо се е възнесъл.
О, колко са славни нашите Възнесения! Маро, Маро…
Впрочем, как си я представяте въпросната Мара – онази от народния лаф „Празна Мара тъпан била“?
Един от моите хора от „Всяка неделя“ щеше да припадне, докато разказваше какво е преживял екипа ни в резиденцията на един следдесетоноемврийски властник: посрещнала ги съпругата му, по халат с разпрани подмишници, и чучнала пред тях една купичка с недоядени фъстъци, които любезно разбъркала с пръсти.
Постиженията на демокрацията си ги представям все през този прокъсан халат.
Ако се вгледаме в днешната ни политика през въпросната народна поговорка, ще се убедим, че тя направо е гениална.
Родена от някакъв конкретен и вероятно абсолютно незначителен случай, тя изглежда днес направо провидческа.
Въпросната Мара сигурна е била някаква несретна мома, попрехвърлила години, и когато най-после й дошъл редът, нормално ще да е било да се държи прекалено възторжено и да раздумква ненужно тъпана.
Нищо, че всъщност е била празна, тоест – ялова и не може да зачене дори един урод, обаче истерично налага тъпана.
Също като тукашната политика, която не е в състояние да износи не само нещо свястно, ами и изобщо нищо.
Сякаш вече никой не може да я оплоди и тъй ще си кара тя, зарината от тъпотии и несмислици.
Цяло чудо е, как се раждат фрази като тази за Празна Мара – нейде в гюрултията на кръчмарска свада, между две люти попържни.
И накрая, след толкова време, се превръщат в клетви за днешните полит-тиквеници – напълно заслужени, вън от съмнение
Само се огледайте, за какво бие тъпана Наша Мара.
Това са все неща, които отдавна са уредени във всяка нормална държава – но ние сме се втренчили в тях от години, усилено налагаме тъпана и това ни е напълно достатъчно.
Пак ще преборват купуването на гласове –абсурдно начинание, след като сами превърнахме циганите, най-вече тях, в бенефициенти на изборни рушвети.
А те и досега, толкова години вече, не могат да се начудят, що за идиоти са българите, които гласуват без да им плащат.
Друг кахър: надеждни ли с машините за гласуване?
Три години вече Празната се почесва по главата и не може да реши гатанката, макар че никъде в Европа те не са в употреба.
Празната обаче има навика да усложнява простото и да го превръща в сложен проблем.
И още: не е ясно, чия собственост е руската църква в София – за това се ръфат, а вече не е ясно, чия собственост е самата България.
И още: върви лют спор, на коя дата да се чества националният ни празник.
И още: на втория тур на изборите/балотажа кирчовци нямало да гласуват за кандидатите на не-коалиционните си партньори, с които обаче сега усърдно онождат Властта.
Да спрем дотук, ето какво се получава: имаме работа с една държава със съмнителен национален празник, с несигурна избирателна система, отгоре на всичко и с идиотска „формула“ на управление – коалиция, която не е коалиция, при това сглобена от един доказан изнасилвач на Конституцията.
Народа – или поне значителна част от него – живурка като в една мрачна селяшка кръчма, сред смрад от пустословия.
Но е принуден, отгоре на всичко, да слуша и нетърпимите самохвалства и пустословства на Празната Мара, която все повече започва да изглежда като една провинциална курветина без никакви задръжки.
Най-страшното е, че това пустословие се настанява директно в самата История – и с течение на времето я превръща в нещо отблъскващо и позорно.
В една Пустиня.
Кеворк Кеворкян