Автори: Юджийн Румър, бивш служител на националното разузнаване за Русия в Националния съвет за разузнаване на САЩ, и настоящ директор на програмата „Русия и Евразия“ във фондация „Карнеги“ за международен мир и Андрю С. Уайс, работил по руските въпроси в администрациите на Джордж Буш и Клинтън, вицепрезидент по проучванията на „Карнеги“. Анализът е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.
Докато руският президент Владимир Путин гледа към втората годишнина от пълномащабната инвазия срещу Украйна, неговата самоувереност е трудно да бъде пропусната. Дългоочакваната украинска контраофанзива не постигна пробив, който да даде на Киев силна позиция за преговори. Вълненията в Близкия изток преобладават в заглавията на вестниците, а двупартийната подкрепа за Украйна в САЩ е нарушена от поляризацията и дисфункцията в Конгреса, да не говорим за пропутинските пристрастия на кандидата за президент на републиканците Доналд Тръмп.
Путин има основание да смята, че времето е на негова страна. На фронтовата линия няма признаци, че Русия губи това, което се е превърнало във война на изтощение. Руската икономика е разклатена, но не е в руини. По парадоксален начин властта на Путин се засили след неуспешния бунт на Евгений Пригожин през юни. Народната подкрепа за войната остава стабилна, а подкрепата на елита за Путин не се е разпаднала.
Обещанията на западните официални лица за съживяване на собствената им отбранителна промишленост се сблъскаха с бюрократични затруднения и спънки по веригата за доставки. В същото време санкциите и контролът върху износа възпрепятстват военните усилия на Путин в много по-малка степен от очакваното.
Руските отбранителни заводи увеличават производството си, а наследените съветски заводи превъзхождат западните, когато става въпрос за така необходимите продукти като артилерийски снаряди.
Технократите, отговорни за управлението на руската икономика, са доказали, че са устойчиви, адаптивни и изобретателни. Повишените цени на петрола, отчасти благодарение на тясното сътрудничество със Саудитска Арабия, пълнят държавната хазна. За разлика от тях Украйна е силно зависима от паричните потоци от Запада.
Путин може също така да погледне със задоволство на външнополитическия си опит. Инвестициите му в ключови взаимоотношения се отплащат. Китай и Индия осигуриха важна подкрепа за руската икономика, като увеличиха вноса на руски петрол и други суровини. Вместо да се тревожи за загубените пазари в Западна Европа или за нежеланието на Пекин да пренебрегне санкциите на САЩ и ЕС, Путин реши, че в краткосрочен план е по-изгодно просто да стане младши партньор на Китай в икономическата сфера. Стоките от Китай съставляват почти 50 % от руския внос, а водещите руски енергийни компании вече са се ориентирали към продажби в Китай.
Дори съседни държави, които имат всички основания да се страхуват от агресивната тактика на Путин, като Армения, Грузия, Казахстан и Киргизстан, реализират тлъсти печалби, като служат като посредници за заобикаляне на санкциите и като междинни пунктове за стоки, които Русия внасяше директно.
Въпреки че Международният наказателен съд повдигна обвинение срещу Путин и има многобройни доказателства за военни престъпления в Украйна, с участието на руската държава, той все още е приеман в различни части на така наречения „глобален Юг“. Войната в Украйна не е от значение за много страни, които се възмущават от това, което възприемат като двойни стандарти на САЩ и Европа или липса на ангажираност по въпроси, които ги засягат.
Нищо от това не бива да ни изненадва. Повече от шест месеца преди пълномащабното нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Путин подписа нова Стратегия за национална сигурност на Русия. Основната идея на този документ беше да подготви страната за дългосрочна конфронтация със Запада. Днес Путин може да каже на нацията, че стратегията му работи.
Путин не изпитва никакъв натиск да прекрати войната и не се притеснява за способността си да я поддържа за неопределено време. С наближаването на зимата руската армия предприе ограничена собствена сухопътна офанзива и със сигурност ще разшири ракетните и безпилотните атаки срещу украинските градове, електроцентрали, промишлени обекти и друга критична инфраструктура. Като минимум Путин очаква, че подкрепата на САЩ и Европа за Украйна ще се разсее, че украинците ще се уморят от безкрайния терор и разрушенията, които им се нанасят, и че комбинацията от двете ще му позволи да диктува условията за споразумение, за да сложи край на войната и да обяви победа. От негова гледна точка идеалният човек, който може да сключи такава сделка, е Доналд Тръмп, ако се завърне в Белия дом през януари 2025 г.
Руският лидер е готов да използва всичко, с което разполага, за да спечели войната в Украйна. Контролът върху ядрените оръжия и европейската сигурност сега са заложници на руското настояване Западът да прекрати подкрепата си за Украйна. Онова, което е останало от рамката за контрол на въоръженията от епохата на Студената война, ще бъде напълно премахнато през 2026 г. и нараства рискът от непредсказуема тристранна надпревара в ядреното въоръжаване между САЩ, Русия и Китай. Путин ще използва всеки глобален и регионален проблем – независимо дали става въпрос за войната между Израел и Газа, продоволствената сигурност или действията в областта на климата – като лост за спечелване на войната срещу Украйна и Запада.
В своята съвкупност това състояние на нещата представлява безпрецедентно предизвикателство за западните лидери. Вашингтон и неговите съюзници са изключително ефективни в справянето с най-неотложните аспекти на този проблем: предотвратяват разпадането на Украйна, поддържат доброто ѝ снабдяване с модерни оръжия и разузнавателни данни в реално време и разработват санкции срещу Русия.
Но сега е моментът да се премине към дългосрочна стратегия, която да увеличи и поддържа натиска върху режима в Кремъл. Не бива да си правим илюзии, че всяка възможна комбинация от краткосрочни стъпки ще бъде достатъчна, за да принуди Путин да се откаже от войната си.
Това, което западните лидери очевидно не са направили, е да разяснят на своите граждани трайния характер на заплахата от една окуражена, ревизионистична Русия. Те твърде често се отдават на заблуди – залагат на санкции, успешна украинска контраофанзива или прехвърляне на нови видове оръжия, за да принудят Кремъл да седне на масата за преговори. Или пък се надяваха Путин да бъде свален с дворцов преврат.
По време на Студената война американските външнополитически мислители не залагаха на внезапна промяна на мнението на Кремъл или на срив на съветската система за една нощ. Вместо това те вярваха в дългосрочната визия за противопоставяне на един опасен режим и в необходимите инвестиции в националната отбрана и военния капацитет на нашите съюзи – политика, по класическата формулировка на Джордж Кенан, на „търпеливо, но твърдо и бдително ограничаване на руските експанзивни тенденции“.
Политиката на сдържане днес би означавала продължаване на западните санкции, дипломатическа изолация на Русия, предотвратяване на намесата на Кремъл във вътрешната ни политика и укрепване на възпиращия и отбранителния капацитет на НАТО, включително устойчиви американско-европейски инвестиции в нашата отбранително-индустриална база. Това би означавало също така да се намалят всички щети – дипломатически, информационни, военни и икономически – причинени от войната на Путин.
Това не означава, че трябва да водим отново Студената война. Да се впуснем в глобално съревнование с Кремъл не би било разумна инвестиция на престижа или ресурсите на САЩ. Това би ни обрекло на безсмислена игра на „Утрепи къртица“ (Whack-A-Mole) срещу всички прояви на руско влияние. Русия на Путин не притежава почти нищо от твърдата сила или идеологическата привлекателност, които направиха Съветския съюз толкова влиятелен в различни части на света.
Освен това днешните обстоятелства са много по-различни от съветската заплаха. Европа не е опустошената пустош, каквато беше след Втората световна война. НАТО прие двама нови членове – Финландия и Швеция. На Путин му се налага да чука по вратите на места като Пекин, Техеран и Пхенян. Прословутото съотношение на силите се е наклонило категорично срещу Русия.
Най-важното е, че противно на всички прогнози Украйна устоя на руската атака. За по-малко от две години украинската армия превърна в прах цяло десетилетие на руска военна модернизация. Поддържането на Украйна в битката и снабдяването ѝ с оръжия и боеприпаси, както обеща президентът Байдън в речта си на 19 октомври, не е благотворителност, а най-спешният – и икономически ефективен – елемент от западната стратегия.
Не по-малко важно е да се помогне на Украйна да се ориентира към полагащото ѝ се място в Европа. Нито една посткомунистическа страна в Европа не е преминала през това, през което Украйна преминава сега. Възстановяването на страната ще бъде дело на цяло поколение не само за нейния народ, но и за многобройните ѝ приятели, партньори и съюзници.
Поддържането на сплотеността и решимостта на западните съюзници ще бъде от съществено значение за лидерите от двете страни на Атлантическия океан. Кремъл отдавна е овладял изкуството да вбива клинове между САЩ и техните съюзници. За съжаление, перспективата за евентуалното оттегляне на Путин от сцената вече предизвиква разговори за ново стратегическо отваряне към Русия, което би могло по някакъв начин да измъкне Москва от прегръдката на Китай.
Но трябва да бъдем изключително предпазливи, когато даваме предимство на всяко ново ръководство в Кремъл. Бившият президент Рейгън се нуждаеше от много убеждаване, преди да почувства, че Михаил Горбачов е различен от съветските си предшественици. Сега това предизвикателство е значително по-трудно, като се има предвид, че който и да замени Путин, ще трябва да сложи край на войната и да започне истински, сериозни преговори с Киев.
САЩ и техните съюзници трябва да са наясно с дългосрочния характер на това начинание. Краят на войната, когато и да се случи, едва ли ще потуши конфронтацията между Русия и останалата част от Европа. Украинците и техните приятели с право искат да видят възхода на една просперираща, независима Украйна, която е сигурна и напълно интегрирана в политическия и икономическия живот на континента. Путин и неговите наследници биха възприели това като окончателно поражение на Русия. Те ще направят всичко по силите си, за да го предотвратят.
–––-
Юджийн Румър е бивш служител на националното разузнаване за Русия в Националния съвет за разузнаване на САЩ, и настоящ директор на програмата „Русия и Евразия“ в Фондация „Карнеги“ за международен мир. Андрю С. Уайс, който е работил по руските въпроси в администрациите на Джордж Буш и Клинтън, е вицепрезидент по проучванията на „Карнеги“.
Източник: „Уолстрийт джърнъл“
Превод: Dir.bg