Водната криза в страната придобива все по-заплашителни размери. 258 хиляди души, които живеят в 16 града и 290 села, изпитват остър недостиг, по данни на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), пише 24 часа.
Причините, за да се стигне дотук, са няколко. От една страна, са климатичните промени, поради които валежите все повече намаляват. От друга – старата тръбопроводна мрежа, лошото на места управление на сектора, кражбите и изтичането на вода, изсичането на горите.
От тези фактори единственото, което не можем да контролираме, са валежите. От Националния институт по метеорология и хидрология (НИМХ) съобщиха за „24 часа – 168 истории“, че само за това лято речният отток, който е основният снабдител за питейно-битови нужди, е намалял приблизително два пъти в сравнение с пролетта само заради сушата. За месеците март, април и май той е бил около 3,4 милиарда куб. метра.
Изменението на климата е факт и вече се отразява върху количеството на валежите. Климатичните промени далеч не са единствените причини за водната криза. „Другата е безобразно лошото управление на водите в България – коментира пред „24 часа – 168 истории“ експертът Димитър Куманов от Българската фондация по биоразнообразие. – След 10 – 15 г. никъде няма да има вода в България, ако продължи тази тенденция на засушаване и не се вземат никакви мерки.
Той посочи за сравнение нормата за периода 1991 – 2020 г. Тя е била 17 милиарда куб. м годишно. България е преживявала и други периоди – най-пълноводна например е била 1963 г., когато притокът е бил над 30 милиарда куб. м.
Речният отток се дължи на 43 вътрешни реки. Само две от тях обаче са с над 10 000 кв. м площ на водосборната област. Това са Марица (21 083 кв. км) и Струма (10 797 кв. км). Искър, с която всички шопи се гордеят, е под 10 000 кв. км.
20 от реките общо имат под 1000 кв. км водосборна област, пишат в свое изследване Елена Демирева и Ваня Йончева от Минно-геоложкия университет. Характерно за речния отток е териториалната му неравномерност. Парадоксално, но изследванията сочат, че най-беден на водни ресурси е районът на вливащите се в Черно море реки.
И докато речните води не са се променили, хидролозите отчитат увеличени количества на подземните през втората половина на XX век до началото на XXI век. Те представляват една трета от всички ресурси. Но само 17% от тях – главно в Североизточна България, се използват за напояване. Изискват дълбоки сондажи, което значи ток и оскъпяване на водата.
Като цяло България разполага с около 100 млрд. куб. м вода на годишна база, 75% от които идват от река Дунав и не се употребяват за битови нужди, но заради тях Европейският съюз ни води богата на вода държава. Останалите около 25 млрд. куб. м са същинските, с които разполагаме. Техен източник са реките, валежите, изпаренията, язовирите, подземните води, изворите и чешмите на територията на страната.
Водните ни запаси почти не са се променили от началото на XX век. Към 1900 г. са били между 20 и 25 млрд. куб. м, но инфраструктурата е била откъслечна, и то в градовете. Съществували са малки водохранилища за напояване и битови нужди, изградени от местни доброволци главно около селата и нивите.
Към 1944 г. средногодишният отток е намалял до около 17 – 20 млрд. куб. м. Защо се случва това? След Първата световна война по силата на Ньойския договор (1919 г.) в България пристигат 220 000 бежанци от Беломорска Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Те се нуждаят от храна.
Правителството на Александър Стамболийски им отпуска земи, като увеличава обработваемите площи. За целта част от езерата и блатата са пресушени и превърнати в ниви. Кризата и репарациите, които трябва да плаща победена България, принуждават земеделския кабинет да насърчи посевите с пшеница, плодове и зеленчуци, за да избегне продоволствена криза.
Всички тези фактори играят роля за намаляването на пресноводните ресурси в периода на 20-те и 30-те години на XX век. За късмет, тогава няма суша, но държавата се сблъсква с последствията от тази, която преживява точно преди Балканските войни – от 1902 до 1912 г.