Темата за приема във висшите учебни заведения по време на социализма продължава да предизвиква спорове и до днес. В публичното пространство често се твърди, че турците в България са влизали във ВУЗ с привилегии и за сметка на българите. Подобни обобщения обаче рядко отчитат историческия контекст и реалната логика на тогавашната система.
През 60-те, 70-те и част от 80-те години в Народна република България действително съществува политика на преференциален прием за представители на т.нар. национални малцинства. В тази категория попадат турци, роми и българо-мохамедани. Политиката не е била постоянна и универсална, а е прилагана селективно – по решение на партията и държавата, в определени години, за определени специалности и конкретни висши учебни заведения. Официалната цел е била изравняване на образователното равнище и подготовка на кадри за смесените райони, особено в сфери като образованието, здравеопазването и селското стопанство.
В рамките на тази политика в някои случаи е съществувал по-нисък минимален бал за прием или отделен конкурс, в който кандидатите от малцинствата са се съревновавали помежду си, а не с всички кандидат-студенти в страната. Именно това обстоятелство най-често се посочва като доказателство за „привилегирован“ достъп. Въпреки това не е вярно, че е имало масов прием без изпити или автоматично влизане във ВУЗ. В престижните и силно конкурентни специалности изискванията са оставали високи, а квотите са заемали ограничен дял от общия прием.
Съществували са и подготвителни курсове, които са позволявали на ученици със слаб образователен старт да наваксат материала и при успешно завършване да продължат във висше образование. Тези курсове обаче не са били запазени единствено за етнически малцинства. Подобни възможности са се предоставяли и на други групи, считани от режима за социално или политически приоритетни.
Тук е важно да се припомни нещо, което днес често се премълчава. Социалистическата система е изграждала йерархия на „заслужилите“ и „надеждните“ социални групи. Наред с малцинствата, привилегии при приема във ВУЗ са имали и децата на активните борци против фашизма и капитализма, на партизани, нелегални, политзатворници и утвърдени партийни кадри. За тях са съществували отделни квоти, по-облекчени условия, предимство при стипендии, общежития и разпределение след завършване. Това е била официална и открито декларирана политика, възприемана като „награда“ за лоялност към режима и за „правилен социален произход“.
В този смисъл привилегиите във висшето образование не са били изключение за турците, а част от по-широк механизъм на социално инженерство. Държавата е използвала образованието като инструмент за формиране на лоялни кадри, за контрол над периферни групи и за интеграция, разбирана по-скоро като подчинение, отколкото като равноправие.
Най-големият парадокс на тази политика проличава ясно през 80-те години. Същата държава, която по-рано предоставя образователни облекчения, впоследствие ограничава религиозните и културните права на турците, забранява публичната употреба на езика им, налага насилствена смяна на имената и в крайна сметка предизвиква масовата емиграция от 1989 г. Това ясно показва, че образователните преференции не са били израз на толерантност или равноправие, а инструмент на контрол и асимилация.
Твърдението, че турците масово са влизали във ВУЗ „по втория начин“, е опростено и подвеждащо. Истината е, че в определени периоди е имало квоти и облекчения, но те са били ограничени, контролирани и част от общата идеологическа рамка на режима. Същевременно подобни или дори по-големи привилегии са съществували за други групи, считани за „политически правилни“.
Днес тази тема често се използва избирателно и емоционално, без да се отчита цялостната картина. Историята на социализма не е черно-бяла. Тя е изпълнена с противоречия, а образованието е било не просто право, а инструмент на властта. Именно затова разговорът за миналото трябва да се води с факти, а не с митове и удобни внушения.
Източник: socbg.com