Другарю Живков,
Пиша Ви от едно бъдеще, което, независимо колко далеч сте гледали, едва ли сте могли да си представите. България, другарю Живков… вече не е същата която оставихте. Няма я. Днес улиците са пълни с автомобили, магазините – с всякакви стоки, а хората – с телефони в ръка. Но душите са празни.
Селата опустяха, заводите са разрушени, а децата… децата ги няма. Те са разпръснати по света. Може би щяхте да се учудите, ако ви кажат, че някой ден България ще се свие… ще остане малка и уморена; че хората ще се страхуват не от властта, а от живота. Че няма да има ред или сигурност и това усещане, че утре ще бъде по-леко, ще изчезне. Днес всеки мисли само за себе си. Няма „другарю“, няма „ние“, няма общност. Народ без общност става като дърво без корен — стои изправено, но вятърът го духа.
Сега всичко е обърнато наопаки.Свободата дойде, но стана бреме. Младите си тръгнаха; старците останаха сами. Работим повече и се усмихваме по-малко. Държавата… сякаш е някъде далеч от нас. Спомням си времето, когато вие говорехте за „народа“, а народът – за „държавата“. Днес хората говорят за сметки, кредити и оцеляване.
Знаете ли, другарю Живков… Хората все още спорят за вашето минало. Някои ви съдят, други ви защитават. Но едно е сигурно: никой не може да изтрие онези години, когато бъдещето изглеждаше по-сигурно от настоящето, в което живеем днес. Нямаше лукс или излишества. Но имаше спокойствие. Имаше работа и ред. Имаше детство.
А сега?
Днес децата растат пред екрани; старците седят на прозорците и чакат някой да се сети за тях. Ето какво е бъдещето, което не сте могли да си представите — една България, пълна със шум, но лишена от човечност.
И понякога си мисля… ако можехте да я видите; ако можехте да стъпите днес в някое българско село; ако можехте да погледнете хората в очите — какво ли щяхте да кажете? Не пиша това писмо от злоба или обвинение. Пиша го, защото човек не забравя корените си; а нашите корени бяха в онези години, когато държавата беше наистина държава и човекът беше човек сред хората.
И защото ми е мъчно.
Мъчно ми е за България, такава каквато я помня — не перфектна или богата, а истинска.
„Аз съм един от онези, които помнят и гледат бъдещето през погледа на миналото и се питат: Как стигнахме до тук, другарю Живков?“
Димитър Димитров