Подпоручик Константин Йорданов е осъден на смърт от Народния съд. В последната си дума поема вината и моли за снизхождение към войниците
Датата 20 декември 1943 г. се оказва особена за историята на българската армия, защото показва двете лица на военните. В този ден в защита на небето над София от бомбардировачите на съюзниците във Втората световна война геройски загива поручик Димитър Списаревски. Пак на 20 декември 1943 г. (според някои – на 19 декември) в село Ястребино, днес в община Антоново, изпратените за борба с „вътрешните врагове“ военни разстрелват без съд и присъда 18 цивилни жители на селото, сред които и 6 деца на възраст между 7 и 14 години. Вината им пред тогавашната власт била, че хората от погубените 6 семейства имали близки в нелегалност или в неизвестност.
Разстрелът извършват войници от Втора картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк с командир подпоручик Константин Йорданов. През това време той е запасен офицер, по професия учител.
Подпоручикът твърди, че го е направил по заповед на висшестоящ, но е доказано, че той заповядва разстрела, за което е осъден на смърт от Народния съд в Омуртаг на 9 април 1945 г. Възложил е екзекуцията на селяните на свои войници без да присъства на нея лично.
Сред убитите в Ястребино е и 7-годишният тогава Стойне Калайджииски. По това време подпоручикът е имал вкъщи син на същата възраст…
Пропагандата преди 10 ноември 1989 г. създаде мита за „шестте ястребинчета“ и ги провъзгласи за герои, макар че те по-скоро са били мъченици на своето време. Днес са почти забравени, особено от младото поколение.
В последната си дума пред съда на 2 април 1945 г. Йорданов заявява: „Господин Председателю, Господа народни съдии, признавам се напълно за виновен, за стореното горчиво от сърце съжалявам. Получавам най-тежката присъда, която почитаемият Народен съд ще ми наложи. Но тази присъда ми се дава не от народа, а от подполковник Киров (Любомир), защото той хвърли цялата отговорност върху един подпоручик. Желая да отида на фронта и там да намеря своята смърт в служба на ОФ властта, за да се опитам да измия черното петно, което се хвърли върху мен, рода ми и семейството ми. Аз моля да бъде намалено наказанието на войниците, защото те не са виновни, понеже аз им заповядах.
Моля почитаемия съд за снизхождение“.
С подполковник Киров двамата имат очна ставка пред съда, висшестоящият офицер отрича да е заповядвал екзекуцията в Ястребино и съдът му се доверява – подполковникът се разминава със смъртната присъда. Така е записано в протоколите от съдебните заседания в Омуртаг, които се пазят в Държавния архив.
В днешно време се появиха писания, че българската войска е неспособна на подобно зверство, а децата от Ястребино са убити от партизани, защото неволно в играта си те открили тяхното скривалище и можело да ги предадат. А подпоручикът говорел пред съда това, което му било наредено, за да облекчи съдбата си.
Нито един от наличните факти – запазените малко документи от онова време и спомените на съвременниците, не потвърждават тази версия. Не я потвърдиха и близките на подпоручика и на някои войници, участвали в разстрела, с които се срещнах през пролетта на 2021 г. във Варна, Плевен и Разград, макар тя би им била най-изгодна.
Напротив, без съмнение подпоручикът е бил умен човек, високообразован за времето си, и е бил наясно със съдбата си.
Константин Георгиев Йорданов е роден на 20 май 1914 година в силистренското село Базиргян, (Безиргян) Силистренско, в семейството на Деша и Георги Георгиеви. По-късно в студентското му досие ще пише, че майка му е била домакиня, а баща му – земеделец.
Днес родното му село не съществува на географската карта на България, както по силата на присъдата от Народния съд е заличено и името на Йорданов от регистрите на днешната Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ на Министерството на регионалното развитие и благоустройството.
Най-напред, през 1942 година, някогашното село Базиргян (остарялата форма базиргянин означава търговец) е прекръстено на Милетич. След това, на 7 декември 1954 година, три села – Айдоду (Изгрев), Базиргян (Милетич) и Драгалина образуват днешното село Искра, което най-голямото в добруджанската община Ситово.
В материалите за Константин Йорданов на Народния съд може да се види, че той е ту от Базиргян, ту от Милетич, ту от Киченица, Разградско, друг път е представен като жител на Разград. Най-накрая, в смъртния му акт, издаден от община Омуртаг в края на 1945 година, е вписан и като жител на Шумен. В това няма нищо необичайно – в един момент село Базиргян става Милетич, а най-вероятно семейството на подпоручика напуска крайдунавска Добруджа след 1919 година, когато по силата на Ньойския договор тази територия става част от Румъния, и се заселва в пределите на стара България, като избира разградското село Киченица.
По това време Константин е на 5-6 години. А по времето, когато е арестуван – септември 1944 година, той живеел със семейството си на квартира в Разград на улица „Свети Климент“ 66.
Като умно и начетено момче, Константин Йорданов получава добро образование. Първо, през 1935 година, той завършва Смесената /слятата/ гимназия в Русе с успех много добър 5,03. Издадено му е зрелостно свидетелство номер 2297 от 6 юли същата година. Веднага, на 10 септември 1935 г., с протокол номер 3, е приет за студент, тогава са казвали курсист, в Института за учители в Шумен, специалност „Математика и физика“. Постъпва в първа курс на 25 септември, като в картона му изрично е уточнено, че ще учи на разноските на родителите си.
Две години по-късно, на 12 юли 1937 година, от института му е издадена диплома номер 38 след успешно положени теоретичен и практически изпит. В досието му изрично е отбелязано, че успехът му е повишен със заповед номер 1524 от 16 юни 1937 година – рождения ден на престолонаследника Симеон Сакскобургготски. Тогава, в чест на появилия се на бял свят Симеон, на всички учащи в царството успехът е завишен служебно с по една единица. От оценките му се вижда, че младежът не е бил отличникът на випуска, но се е справял прилично с учебния материал.
Като курсист /студент/ Константин Йорданов по-скоро е бил някъде в златната среда. По-късно, вече като командир на рота, макар и запасен офицер, оценките му са много по-добри.
Любопитен факт е, че като студент той вече е бил глава на семейство – женен мъж с едно дете. Венчал се е за Станка Сярова от Асваткьой (Главиница), Силистренско, малко преди да замине за института в Шумен – на 1 септември 1935 година. Избраницата му е на 20 години. Венчали се в черквата на село Топчии, тъй като в тяхната Киченица нямало православен храм. По-късно там е кръстен и синът им Славчо. Славчо, или Слави, както е записан по-късно, се ражда на 4 септември 1936 година. Той почина през април т.г. месеци преди да навърши 89 години.
С днешна дата човек би си казал, че Йорданов е бързал да живее, сякаш и подозирал какво му готви Съдбата..
След като завършва института, Константин Йорданов, вече на 23 години, трябва да влезе в казармата. Служи в Разград, в 19-и пехотен шуменски полк, който е дислоциран от години в този град. Като войник Йорданов дори бил в същата Втора картечна рота, която ще командва като запасен офицер през декември 1943 година. Когато се уволнява, се налага да работи като учител в продължение на пет години, какъвто ангажимент той е приел още като курсист в първи курс на института в Шумен.
Времената в страната през тези дни, и особено в родния Силистренски край на учителя, са бурни. През септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, която връща по дипломатически път на България от Румъния Южна Добруджа. Силистренско отново е в пределите на България, една от задачите на българската власт е да върне българския език и българските учители и учебници в местните училища, където досега са се подвизавали румънци. Златно време за изява на един млад учител, при това – патриот, какъвто без съмнение е бил младият Константин. Едно от доказателствата за това е, че, според показанията на бившите му подчинени пред Народния съд, Йорданов е бил легионер и той никъде дори и не прави опит да опровергае това. А Съюзът на българските национални легиони освен антикомунистическа, е бил и уртранационалистическа организация.
Младият мъж наистина се завръща в родния си край – на 12 декември 1940 г. е назначен за учител в прогимназията на село Ситово с месечна заплата 2250 лева. Остава тук до края на учебната 1942-1943 година, когато е мобилизиран като запасен офицер и трябва да се яви отново в полка си в Разград. В последната си учебна година – 1942/1943 г., преподава в прогимназията физика, химия, телесно възпитание, история, но и вероучение – предмет, по който се учат десетте божи заповеди и онази – „Не убивай“.
Летописната книга на училището в Ситово е писана през 80-те години на миналия век, когато чествали неговата 100-годишнина. Там бившият му директор Стоян Радков Стоянов е посочил, че школото в селото е създадено през 1886 година, а от учебната 1925-1926 г. имат прогимназия. Не е пропуснат периодът на румънските учители тук и трудностите, които създава на децата изучаването на всички предмети на румънски език. Следва възторгът, с който местното населението посреща връщането на родния си край в пределите на България.