Протестите в София, Варна, Пловдив, Бургас, Благоевград и т.н. беше национален сарказъм към модела „Борисов & Пеевски ООД – България за вътрешно ползване“. Хиляди излязоха да напомнят, че държавата не е частна фирма, а гражданите – не са статисти в политическа пиеса, писана в мрака.
Недоволство срещу Борисов и Пеевски, срещу властта, срещу бюджета, срещу задкулисието, срещу завладяната държава – ето това е недопуснатият референдум. Той просто се проведе извън урните. Хиляди хора излязоха на улицата не просто да изразят недоволство от отделни политики, а да дадат оценка за цял модел на управление, който според тях се възпроизвежда уродливо вече повече от десетилетие.
Това, което прави впечатление, бе както броят на протестиращите, така и качеството на недоволството. По площадите имаше млади хора, семейства, възрастни, служители от частния сектор, студенти – групи, които обикновено трудно се събират под един общ знаменател. Този път обединяващият фактор е усещането за застинала политическа система, в която реалната промяна е постоянно отлагана, публичното политическо празноговорено е ежедневие, а недоверието расте.
Бургас
Протестът като „референдум“ има и друго значение – той поставя въпроса кой всъщност форматира политическата сцена. Масовото недоволство е сигнал, че гражданите не приемат съжителството между партии, бизнес интереси и фигури, които символизират задкулисието в българската политика. И макар улицата да не е институция, тя изпълнява ролята на коректив, когато институциите изглеждат безсилни или безразлични.
Посланието е ясно: хората не искат да бъдат просто наблюдатели, а участници. И когато политическата система не предлага механизми за реално влияние, протестът се превръща в техния начин да „гласуват“. Въпросът е дали този глас ще бъде чут – или отново ще бъде обяснен, омаловажен и забравен. Защото всяко следващо пренебрегване няма да води до по-малки протести, а до по-големи. Улицата каза онова, което институциите не смеят – че задкулисието не просто съществува, а диктува дневния ред на държавата. И че на хората им писна.
Благоевград
Хиляди излязоха не заради поредния скандал, заради поредния куц бюджет, а заради натрупвания от години – усещането, че властта е превърната в затворен клуб, че решенията се вземат далеч от светлината, а партия и бизнес се преплитат до степен, в която отговорност няма. Хората не скандираха за поредната реформа, а срещу цял модел, който вече е непоносим.
И въпросът беше само един:
Докога?
А отговорът беше оглушителен:
Не повече!
Ефектът е като да събудиш спящ великан с шамар. Докато управляващите се опитваха да убеждават, че протестът бил „малък“, „платен“ или „политически“, реалността ги прекърши – това беше протест на хора, които вече са на ръба да загубят последната си илюзия, че държавата работи за тях.
Пловдив
Иронията?
Системата, която години наред нареждаше Борисов (Пеевски на втори план) на ключови позиции във властта – официално, неофициално, полууофициално – сега се чуди защо народът е ядосан. Все едно някой да се изненада, че като натискаш пружината десетилетия, тя накрая няма да изхвърчи в лицето ти.
На референдума, пардон протестите, имаше всичко – младост, сарказъм, гняв, плакати срещу Борисов и Пеевски.
Варна
Управляващите могат да се правят, че не виждат. Свикнали са. Но фактът остава: това беше най-ясният сигнал досега, че общественото търпение вече не е просто изчерпано — то е във фазата „не ме докосвай, че ще стане лошо“.
Ако до вчера протестът беше аларма, то днес той звучи като ултиматум. В момента въпросът не е дали Борисов и Пеевски имат влияние. Въпросът е докога обществото ще се примирява с това влияние. А този протест загатна – май не още дълго.
Калин Каменов, Факти БГ