Пристигайки в България за ваканция, усетих неочаквана загриженост към сексуалния ми живот. Ей така, от съвсем непознати хора на улицата, и то предимно мъже. Не знам дали ви се е случвало, но за един ден чух около десет пъти, че съм „недоклатена“ или по-културно казано: нещо съм го закъсала по тънката част.
Всичко започна в една дъждовна сутрин. Бързайки за детски рожден ден в столичен мол, наемам такси – качвам се с 3 деца на 10 години. Шофьорът на средна възраст, сякаш това беше чакал цяла вечност – да вземе клиент и да си запали цигарка.
Още с първото дръпване запротестирах: Ама, господине, моля ви, децата не пушат. Той се усети:”А, добре, добре, но не мога да изхвърля цигара, която току-що съм запалил!”, отвори прозореца и лекичко извъртайки се към стъклото процеди: ”Ей, пак попаднах на недоклатена!”. Възмутена, веднага спрях таксито и слязохме.
На връщане, след 3 часа, хващаме друго такси, вътре бичи як турбо-фолк, а шофьорът – в приповдигнато настроение си танцува седейки. Този водач се оказва учтив. След репликата ми: „Това не е любимата ни музика!”. Веднага сменя станцията с рок-музика, но и той остава с впечатление, че половият ми живот не е от най-бурните. Набързо добавя, че сменил вълните набързо, защото му се сторило, че няма да излезе на глава с „такава като мен”. Сещайте се каква. Поне не пуши.
Отивам да напазарувам в популярна верига. Разчорлен мъж всячески се опитва да паркира буквално пред самия вход на магазина, а млада майка се чуди откъде да влезе с детската количка. „Моля ви, паркирайте на улицата, вие отдавна сте на тротоара и се опивате да влезете в самия магазин с колата! Хората не могат да минават от вас” , скръцвам му аз. „Я, млъквай недоклатена! Аз съм бивш военен! Да не мислиш, че ти ще ми кажеш къде да паркирам!”. Чичото, видимо свиреп по природа човек, слезе от трошката и май се усети, че е прекалил, все пак измънка неуверено: ”Боли ме кракът!” Добре, че не извади някой патлак, беше първото, което ми мина през акъла.
На връщане от магазина – гледам огромно каракачанско куче се напъва в тревичката край близкото училище. Стопанинът му, млад мъж на около 30, прилежно го чака. Оформя се прилична купчина с акита, но собственикът леко се разсейва. С усмивка му правя комплимент: ”Имате много хубаво куче! Извинете, нали имате и торбичка, за да почистите? От тук минават стотици деца!”. „Ти да не си луда, ма!?”, изрепчи ми се този с каракачанката. ”Само една недоклатена може да прави подобни забележки! Е, не виждаш ли, че тия деца са по-мръсни от кучето ми и сеят боклуци навсякъде!” (все пак става дума за едно от елитните училища в София). Да не съм луд да чистя кучешки фъшкии.
Следобед излизаме на площадката. Че нещо куца в сексуалния ми живот разбирам и от една млада баба , която изпишква внучето си под пързалката, а тя по-късно се облекчава в съседните храсти. Не се сдържах: „Колко е нехигиенично това, госпожо!”, възроптах аз. Няма да ви казвам каква уста отвори и какви ми ги наговори, засягайки въпроса за честотата на моя полов акт.
В близост до площадката, няколко тинейджъри мериха сили на лостовете, но след себе си оставиха какви ли не боклуци: опаковки от вафли, от кроасани, кутии от безалкохолни. Изключително грозна гледка. „Вие и в къщи ли правите така? Ядете, каквото ядете, и всички отпадъци на пода?!”, питам ги аз. С голяма неохота едно от момичетата взема само 2-3 от нещата, а момчетата веднага ми сложиха диагноза: Жените в 40-те били много заядливи. Сещайте се защо.
Вечерта на опашката в киното: една двойка буквално се беше залепила зад мен като гербова марка на касата за билети. Не, не бяха от допирачите по трамваите. Просто не спазваха елементарна дистанция. Аз напред, те след мен. Не, не беше нарочно, но много от хората нямат изработен маниер да не влизат твърде близко в личното пространство на отсрещния! „Хайде да спазваме някаква дистанция!”, подканих ги аз. Пръждосват ме и с отвращение се местят чак на друга каса.
След билетите се редим за пуканки. Някакви хора отиват директно отпред и си поръчат. Въпросът ми „Аз невидима ли съм?” направо накара мъж с изрусена глава да пощурее. Изкарва си го не само на мен, но и на клетата ми майка…
Най-страшното е положението на пешеходна пътека, на зелено! Често имам чувството,че колите, завиващи надясно или наляво, направо минават връз петите ми.Шофьорите нямат търпение да завият и това е. Те не искат да чакат пешеходците, не са им длъжни. Абе,тези хора, не вървят ли и те по земята понякога?! Поне по 5 пъти бера ядове на ден само с това, а покрай мен и сексуалният ми живот. Но едно е сигурно, че пресичането на пешеходна пътека, все още е занимание рисковано в София!
Добре, че мигрантите, който се возят всеки ден без пари в трамвай 12, още не са се научили да казват: ”Ти да не си недоклатена, когато ги питам на английски кога ще си продупчат билетче. Или по-вероятно е да ми казват нещо от този род на арабски, но аз така и да не схващам. Не ги оставям на мира, непрекъсно ги „ръчкам” да освободят седалка за някой инвалид, който си е платил месечна карта за разлика от тях! Но има време, и те бързо ще усвоят този така популярен за нашите географски ширини „комплимент”!
Вечерта бях смазана психически. Чувствах се като г-жа Трънчбул, злата директорка от училището на един от най-популярните детски романи „Матилда” от Роалд Дал. Само камшикът ми липсваше. Там, където живея от 11 години, не ми се налага да правя забележки, че някой не си чисти след кучето или пък пуши в лицето ми, а да не говорим, че може да паркира на тротоара или пък да си пусне боклука на земята. Там всеки уважава ближния.
Знам, че всички тук са претръпнали от подобни на пръв поглед невинни случки, но аз ги приемам като тотално неуважение към околните. Знам, че си го изпросих, но няма да мълча!
Пепа Петрова, Епицентър.бг