Заглавието и текстът по-долу не са призив към насилствени действия. Те са единствено констатация докъде се е докарала отново България.
30 години след края на комунизма милата ни родина е отново в задънена улица. Във властта се е окопала група, видимото лице на която е Бойко Борисов, и тя няма никакво намерение да си отива доброволно.
Страната е в дълбока криза – демографска, индустриална, психологическа дори (жестоко опростачване на населението). Във властта липсва каквато и да е визия за бъдещето.
Икономическият екип е неспособен да възроди българската индустрия и разчита единствено на подаяния от Брюксел, с които да се закърпват двата края, и на някакви въображаеми чужди инвестиции, прокламирани едва ли не като панацея.
Онези, които не са заспали от този лъжлив рефрен, просто се изнасят зад граница и повече не се връщат. Отвън България изглежда кротка, тиха, опитомена.
В края на комунизма беше абсолютно същото. И тогава страната бе навлязла в икономически колапс, породен от намалелите съветски доставки на горива и субсидии, и довел до жесток режим на тока. В правителството не просто нямаше икономически експерти, които да измислят план за преструктуриране и някакви реформи, но последните комунистически кабинети дори си нямаха и отделен министър на икономиката. Парите свършваха, трупаха се дългове.
Огромната маса от населението обаче някак си бе приспана от пропагандата за социализма, който е най-прогресивния и последен строи в развитието на човечеството. Онези, които не вярваха на това, бяха обхванати от безразличие и апатия, а вечер слушаха западни радиостанции и с това приключваше техният пасивен протест.
Отвън България изглеждаше кротка, тиха, опитомена. Има и други прилики. И тогава, и сега, долу в низините щъкаха и щъкат някакви пишман опозиционери – на брой по-малко от апартаментите в панелен блок, на които единствено западните медии обръщаха и обръщат внимание. „Свободна Европа“ по цял ден въртеше интервюта с Желю Желев, с Блага Димитрова, с Анжел Вагенщайн и от това не произлизаше нищо.
По ирония на съдбата „Свободна Европа“ възкръсна наскоро и днес пак, заедно с останалите, финансирани от „Америка за България“ издания, денонощно лансират любимците си от градската десница – които отново наброяват горе-долу броя апартаменти в панелен блок, но от това пак не произлиза нищо. Но и пишман опозиционерите някога и сега, и основните партии – тогава и днес, бяха и са част от съответния консенсус, без никакво намерение да излизат от него.
БКП и БЗНС подкрепяха съветската платформа за света до последно. Дори когато Горбачов силно я разклати. Димитрова, Желев, Вагенщайн не критикуваха съветския строй. Те се застъпваха единствено за перестройка и нищо повече. Желев дори винаги подчертаваше в тези денонощни интервюта по „Свободна Европа“, че е марксист и дори много след 10-ти ноември продължаваше да нарича Андрей Луканов „другарю“.
ГЕРБ и БСП днес подкрепят американската и брюкселска платформа за подчинение на света и нямат никакво намерение да променят нещо. Дребните ежби между тях са само за вътрешна употреба. Градската им пишман опозиция също е с две ръце за този консенсус. Нейната мъка е само в това, че е далеч от властта, нищо друго. И Борисов, и Нинова, и лидерите на градската шепичка застават пред Брюксел и Вашингтон покорно и стоят мирно до втора заповед. Те никога нямат свое мнение, своя идея, свое предложение. Те винаги гласуват и говорят по посока на духащия откъм Брюксел и Вашингтон вятър.
Има все пак една важна разлика. Живков се държа за класическия съветски консенсус до последно. Той не искаше да разбере, че перестройката не е просто временно явление, с което сам осигури гориво на своите превратаджии. А когато го осъзна и каза прословутата си реплика „Социализмът е едно недоносче“, вече бе на два дни разстояние от преврата. За разлика от него Борисов чудесно се ориентира в променящата се обстановка. Той бързо усети, че либералният строй си отива, а на негово място идва нещо друго, доста консервативно, по-отривисто и стегнато. За разлика от Живков, който търпя прекалено дълго честите „командировки“ на Луканов до Москва, Борисов бързо прекрати „командировките“ на Цветан Цветанов до Вашингтон, с което премахна от раз опасността от преврат.
Когато усети, че новите консервативни сили в Европа са надделели и именно те ще инсталират в Брюксел майка на седем деца, която е всичко друго, но не и либералка, той ги подкрепи с две ръце и се постави в поза партер на новата шефка. Щом разбра, че от Вашингтон вече няма да му се месят в нищо, стига да си целунал подметките на величието в Америка, той съпроводи по-отбрани прокурори да извършат церемонията.
След това издигна Гешев и си го избра по единствената избирателна система, която Живков признаваше.
Той подчини основните медии, завземането на последната от които предстои да се случи тези дни.
От Вашингтон и Брюксел обаче го подкрепят. Защото преди това е минал да целуне подметките. Трудно е да се каже дали във всичко Борисов се е досещал сам или е получавал нужните указания от стоящия зад него и подкрепящ го вездесъщ обитател на Сараите с петбуквеното име.
Факт е, че Борисов, и статуквото, което той олицетворява, днес изглеждат непоклатимо. Те няма да бъдат съборени нито от избори, нито от заклинанията на анализатори и социолози, че се виждала някаква промяна. Брюксел и Вашингтон се радват на Борисов и го подкрепят от все сърце.
По отношение на медиите и съдебната система властта в България прави същото, което правят в Унгария, Полша и Чехия. Брюксел им скърца със зъби, но не и на Борисов, защото е покорен. Българският премиер е научил най-важният урок, докато е прибягвал край Тодор Живков – наведи главица пред великите сили, бъди им покорен, а те ще те оставят да правиш у дома каквото си искаш. Затова днес само преврат или революция вече могат да свалят окопалата се група от властта.