Да срещнеш приятел от дълбокото детство! И 1 час назад в миналото, което да си поискаш обратно!

Да се срещнеш с приятел от дълбокото си детство и то съвсем случайно е истинско събитие!

Ей така, пътуваш си в метрото към вкъщи и изведнъж – попадаш на лице, което се вглежда в тебе. И започваш и ти да се вглеждаш… и изплуват едни неволни спомени. Шок! А може би шокът е взаимен!

Досещаш се смътно кой би моъл да е човекът срещу тебе и в същото време те е страх да го заговориш. Ами ако грешиш? Ами ако и той греши?

Разликата във времето е има-няма едни 40 години!

40 години!

Но ето че чудото се случва. Заговаряте се и от дума на дума разбираш, че това е онова съседко момче, с което си израсъл през първите 10 от твоя живот. Тогава – в далечното детство на „гадния соц“. Някъде там, в дълбоката провинция… когато имаше дворове, къщя, тумби с деца.

И няма нищо по-вълнуващо, когато със същото това момче, пораснало с 40 и кусур години, седнеш за час на по чаша бира, че и две, че и три…. Ей така – без да си го планирал.

И заваляват спомени…

Играта на топчета. Наричахме ги валамета. А имаше и едни много пъстри – сирийчета… Не като днешните, дето ни заливат пъстро-пъстро.

Ами функийките? Или ожулените колена от надбягването с колелетата? Дежурната „жмичка“ като се стъмни. Индианците и каубойците…

Ами „разследването“ на стенописите в изоставени църкви – имахме 2-3 такива в родния Видин. Истинската съкровищница тогава беше все още недоразграбената Синагога…

Спомените ни отвеждат и до учители и съученици… Спомнихме си дори това, че ни водеха на „опитно поле“. Вие знаете ли какво е опитно поле? Ами това бяха едни огромни градини и оранжерии извън града, където ни показваха как се отглеждат плодове и зеленчуци… това си спомням… Спомням си и мириса на листата от домат. Както и нежната студенина от свилата на млада царевица през лятото..

Така беше впрочем и на село. И там сме прекарвали заедно по цели лета – край реката, на баира, под отрупаните с джанки и сливи дървета, а вечер сред зевзеците от село, дошли на гости на дядо и баба. Едно незабравимо детство, което нашите деца и внуци никога няма да имат…

Да си спомниш всичко това за час е вълшебно изживяване. После?

После става дума за разбитите мечти и илюзии… Студентските години в късния соц и последвалата „демокрация“. 

Опитът да оцелееш, борбата ти от ден за ден и малките радости на скучното всекидение. И да си кажеш едно „до скоро“, тръгвайки към вкъщи … за да потънеш отново в дежурния фейсбук.

След 1 час, прекаран назад в миналото, което си искаш обратно!

Валентин Георгиев