ВИДОВДЕН (разказ)

Разказът в днешно време е рядко срещан жанр. Но ето – на редакционната ни поща се получи това писмо с разказ на един млад човек. При това написан майсторски. Някои хора биха разпознали себе си в персонажите по-долу… А Видовден непременно ще дойде… И възмездие ще има!

Беше студена ноемврийска утрин и иначе порядъчната глъчка на големия град сега издаваше някак различни трептения. Нещо зловещо витаеше във въздуха и той се усещаше сгъстен до невъзможност за вдишване. Духът, който се беше задържал твърде дълго в бутилката и когото с надежда наричаха Видовден, сега беше навън, озъбен и по-свободен отвсякога, а кръвожадният му поглед блуждаеше самодоволно сякаш предвкусваше съкрушително възмездие.  Онзи резлив порив, предвещаващ идването на лютата зима някак се губеше пред един по-силен и опустошителен вятър, този на народния гняв, който сега беше блокирал всички подстъпи към бялата сграда.

           Чу се тропот от коридорите и някой отвори вратата на пленарната зала с трясък:

• Едвам удържаме хората, г-н Калоянов! – провикна се току-що влезлият човек с откровено тревожен поглед. Съобщението му отекна страховито в помещението.
• Всичко с времето си, Стояне.. – отговори му привидно спокоен глас идващ от трибуната за изказвания.

Иначе в залата цареше гробна тишина, макар да не беше никак празна. За първи път всички места бяха заети, като в много натоварен работен ден, в който се решават съдбини. Повечето от седящите непривично гледаха в земята, други имаха нездраво излъчване като след ненадейно връхлетяла ги уплаха. Снажни момчета с ленти от трибагреника на ръцете си бяха застанали по всички изходи в голямата зала. 

• Как сте, господа и дами? Има ли катарзис? – попита същият благ и спокоен глас.

Тишината стана още по-смазваща, което се виждаше от лицата на хората по седалките, но не и на тези около трибуната. Погледите на вторите нескрито тържествуваха, но и наказваха. Трудно можеше да не прочетеш озлоблението им, вероятно озаптявано от нещо предстоящо, носещо със себе си дългоочаквана справедливост.

• Ако се питате как я докарахме до тук, то първият правилен въпрос е вече в главите ви.
• Ако случайно се прокрадва негодувание пак някъде там, тогава има едно лекарство зад стените на тази сграда… Работи безотказно, не се съмнявайте…

Човекът слезе бавно от трибуната и седна спокойно на едно от стъпалата под нея така, че се озова малко над равнището на седящите в залата и започна да се взира във всеки един от тях. Това продължи дълго и изискваше извънредно усилие. Цели 240 взора бяха от другата страна и ако същата личност не беше истински забележителна по някакъв свой, неописуем начин, вероятно тези й действия биха я докарали до лудост. Но човекът все така абсурдно не бързаше на фона на димящия барут навън и почти мъртвешките физиономии срещу себе си. Минутите на пронизващо съзерцание се сториха цяла вечност на някои. Гузната съвест вече крещеше в тях, но нямаше кой да я чуе. Бог като че ли беше много далеч. Днес обаче и самият Той беше седнал някъде на стълбите, защото хората навън си бяха спомнили за него.

• Какво е за вас животът, господа? – продължи с въпросите същата особа, на която видимо се дължеше радът наоколо.
• А цените ли го…?
• Българите отвън се питат дали си давате сметка за колко погубени животи и поколения, настоящи и бъдещи, сте пряко отговорни…
• Гледам ви…и знаете ли….има нещо много отвъд човешко да срещаш погледи на изгубени души, скъсали пъпната връв със света на себеподобните си. Като изрязани от една и прикрепени към друга картинка сте….не ви е мястото тук… И ако си мислите, че всичко това сега е просто лош късмет, тогава ще ви цитирам нещо:
• „……Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз. Какво тук значи някаква си личност?!“
• Предполагам мозъците ви не могат да обработят тази информация… но да, все пак две отделни вселени….абсурдно е, че сме плод на една и съща свещена земя, но…факт.

В този момент сподвижниците на говорещия, които по-трудно сдържаха гнева си, започнаха да подвикват през зъби доста нецензурни реплики към седящите. Сцената напомняше на онази, точно преди пускането на насъскано куче в предсмъртна схватка. Калоянов почувства надигащия се тътен и побърза да го овладее:

• Но нека минем към въпроса, нали…? – каза той с доста твърд и респектиращ тон. Това разряза като с нож все по-наситената и ескалираща шумотевица и тя утихна мигом.
• Всички очакват от мен просто да отворя вратите и пластовете на справедливостта да се наместят… равновесие в природата му казват някои…
• Валякът ще ви премаже… ясно е… но така ще се отървете твърде бързо и лесно…. а българите вече не помнят откога страдат…

Изведнъж мъжът заглъхна. Очите му едва забележимо се навлажниха, макар и погледът му да оставаше суров. За миг изглеждаше, че самообладанието го напуска, но той очевидно притежаваше железен самоконтрол и светкавично надмогна момента на слабост. Безмълвните му събеседници бяха обезоръжени, както от силата на думите му, така и от плашещата мисъл за онова, което ги чака навън. Онова, от което всъщност винаги тайно се бяха страхували, но сетивността им, за което бяха притъпени от уюта на търпимостта и толерантността на подопечните им. Те всички присъстваха, но вече нямаха право на решения на мястото, където дълги години бяха работили само за себе си, бяха се хранили от нещастието на тези, които им бяха повярвали и които сега бяха отвън искайки си обратно откраднатия живот. Избраниците вече не се чувстваха избрани. Липсата на чувство за дълг пред своите беше заличила етническата им принадлежност и те се носеха в пространството в строго ограничени коловози от банкноти, старателно градени през годините от могъщите наднационални палачи на народи. Разжалените изразители на народната воля бяха далеч от единственият си познат и оборотен инструмент – парите си, и тази безпомощност ги убиваше. Единственият им наличен ресурс, който ги беше накарал да забравят кои са и беше унищожил човешкия им код, го нямаше, за да ги спаси.

     Васил Калоянов се доближи до прозореца и зарея поглед в тълпата. Разпозна себе си навсякъде из морето от онеправдани. Даде си сметка, че не беше виждал българите така обединени. Мисълта за платената цена го караше мигновено да се обърне и да изразходи цялата си жизнена енергия във физическо отмъщение. Той обаче владееше тези свои инстинкти. Кръгозорът му стигаше далеч отвъд физическата саморазправа с безродници. Знаеше, че тепърва има много по-големи битки за печелене и в следващия момент отсече решително, извръщайки глава към вътрешността на залата:

• И така, България няма време да чака повече! Подгответе се да се преродите в прегръдката на народната любов! Стояне, всичко готово ли е навън?

       –      Да, всички чакат. –  отговори кратко и трепетно той.

Калоянов огледа клетниците в костюми и извика гръмогласно към един от своите:

• Румене, водете ги!!

Автор: Тодор Христов, фейсбук