Колкото повече пропадаме, толкова повече се въздига самочувствието на политиците!

 

Покрай протестите в Слънчев бряг, вицепремиерът Каракачанов се терзаеше, че не можел да бъде убеден.

И рече: „Как ще ме убедите, че това е цветът на българската нация, след като виждам на протестите младежи с големи рамене и татуировки от ушите до петите и девойки със силикон в устните“.

Не е известно, защо Каракачанов заговори за „цвета на нацията“ – но пък стана ясно, че, според него, изглежда въпросният „цвят“ е тъкмо в политиката. Той обаче се търкаля от доста години там и добре знае, че повечето от политиците ни не само че не са „цвета на нацията“, ами дори не са и цвете за мирисане. Ако „ония“/протестиращите имат татуировки, поне част от тях, „тия“ пък – пришълците в политиката трайно са татуирани с бездушие, некадърност, доста често и с очевидна глупост. Ако ония имат големи рамене/мускули – тия пък имат големи търбуси от преяждане, и пр.

Направо е безразсъдно днешен политик да говори за цвета на нацията. Така само ще предизвика публиката да си припомни, какви бодили, магарешки тръни и направо отровни цветя й сервира политиката от вече близо трийсет години. Политиците и като цяло политиката устремно загубиха чистосърдечието си и се сдобиха с непоносим вече цинизъм. Хора като бившият вицепремиер Нейчо Неев са невъзможни днес. Никога няма да бъде забравено неговото признание: „Ег.ти държавата, на която аз съм вицепремиер!“. Това е сакралната фраза на Прехода, тя издава изумлението на един човек от обратите в личната му съдба. Подобно признание никога повече няма да бъде изтървано – днешните политици, колкото и сакати да са, изобщо вече нямат терзанията на Неев.

Колкото повече пропадаме, толкова повече се въздига тяхното самочувствие. Сигурно на пръсти се броят ония от тях, които се тревожат, дали изобщо им е мястото в политиката. Те винаги са готови за всичко, мизерния им ръст ни най-малко не им пречи да се виждат като първенците на държавата. Те отдавна вече не схващат, че, всъщност, това е „ег.тидържавата“, в която централен проблем е, дали правилно се поставят паветата на булевард „Дондуков“ – а не колко павета пребивават в българската политика.

От години не съм виждал притеснен нашенски политик – искрено угрижен заради общата ни Съдба, а не заради собствената си участ/участие в Далаверата. Не са малко политическите пуяци, които нямат никаква представа за самите себе си – и заради това си въобразяват, че са някакъв елит. Припомнете си набързо някои герои от последните правителства и съвсем ще се отвратите от този „елит“: лишеният от адвокатски права Христо Иванов, който бе маскиран като правосъден министър; образователният министър Танев – този шампион в изговарянето на нелепости; военният министър Ненчев, който се виждаше като новият Никола Петков – и тази идиотщина се чу; напълно анонимният Митов, на когото бяха поверени външните „работи“ – колкото да стане ясно, че от доста отдавна нямаме нужда от външна политика. И не са само те.
Невъзможно е нормалният разум да си ги представи като „цвета на нацията“ – защото това са направо безцветни, безлични хора.

И публиката веднага ги забравя, за да не се тормози излишно. Например, никой вече не се пита, къде се покри Митов, дали се върна в мишата дупка, от която го измъкнаха, за да го направят външен министър – или се е натаманил в друга дупка. Подобни хора сякаш довтасват от етера – и после пак изчезват в него. Голямата загадка е, как ги откриват там, в тази въображаема среда – и как си ги въобразяват като подходящи за постовете, с които ги претоварват – без да се замислят, че така ще пречупят гръбнака им.

Преди време дълбоко ме впечатли едно признание на сегашния здравен министър проф. Николай Петров. Питаха го, как приема поста си и той откровено сподели, че се страхува да не се злепостави пред децата си! Казва го човек, който е с безупречна биография и кариера и е един от първенците в своята сфера – но се терзае, каква следа ще остави след себе си. На пръсти се броят вече у нас хората, които са от този нравствен калибър.

Повечето са готови да приемат всяка роля – тъкмо защото добре знаят, че ги назначават да изпълняват някаква роля, нищо повече. На един колхозник като Ненчев му подхвърлят поста на военен министър – и внезапно той се оказва подготвен за него. Това вече дори не е всезнайковщина – всезнайкото има качества, но самоуверено разширява терена, на който може да ги приложи, той е един симпатичен екзалтант. За разлика от него, тия са безразсъдно самоуверени и упорити като тапири, когато ги натоварят с непосилна за тях работа. И усърдно започват да се преструват на политици или министри. Така, в крайна сметка, „цвета на нацията“ в политиката доста често е представен или от ранозрейки – или пък от мъртвородени ентусиасти.

Да се върнем за момент при татуировките, които толкова са ужасили Каракачанов. По начало ги намирам за несръчен опит да се тушират някои комплекси, защото постигат точно обратният ефект. Обаче и „цветът на нацията“ в политиката ни дава безброй примери на комично или направо просташко татуиране. Припомнете си само Цецка Цачева – как се беше нагиздила при посещението си във Виетнам; правосъдният министър Ковачева – с верижка на крачето; Ненчев, навлечен с облекло на пилот в МиГ 29 – този човек имаше таланта да карнавализира всичко, до което се допре; Цветанов с народните носии – като експонат от етнографски музей, сякаш все иска да се отърка в народностното… Да не изброяваме останалите татуирани.

Някое несретно момиче си надува джуките със силикон и това не дава мира на Каракачанов. Тия обаче напълват със силикон направо политиката, да не говорим за политическото приличие. И сто пъти ще малко да се припомня снимката на Плевнелиев с една компаньонка, която се рекламирала в някакъв сайт като майсторка в „гълтането – страстно и жадно“. И хиляда пъти ще е малко. Ненчев пък направо назначи дама с регистрации за проституция на работа – като шеф дори, в министерството си – може би, за да докаже широтата на демократическите си тежнения, а може би и просто да му е под ръка. А някои се зверят в младежките татуировки и джуки!

Много е рисковано да отваряш дума за „цвета на нацията“, рискован е изобщо разговорът за нашите „елити“. Вижте какви „елити“ произвеждат, продуцират и захранват телевизиите – един отговорен политик за това би трябвало да говори. Само че, този боклук е изгоден за „цвета на политиката“ – той му създава подходяща среда, в която се надява да изглежда някак по-приемливо.

Телевизиите поддържат текущият режим на „татуирането“ – на заменянето на същинския елит, доколкото е оцелял, с псевдоелити. Важният въпрос обаче, който трябва да занимава един сериозен политик, е: как бе разрушена ценностната система на обществото, как деградира йерархията на ценностите, кой подложи на същински геноцид поне две поколения от Мъртвата Ера на Прехода – за да ги лиши от всякакви стандарти и устои.

Ег.ти държавата, в която сте политици.

Кеворк Кеворкян, със съкращения от „Уикенд“