Колко ще издържи ГЕРБ, ако влезе във война с всички? След опозицията и президента, и с медиите!

 

„Заминаваме си, нашето коалиционно правителство. Кой идва?!

Едно разпиляно БСП, което не може да изкара нито една аргументирана теза да критикува управляващите?! Кой идва?!

Те ли да дойдат, когато нямат дори единство в управлението си?!“

Това са думи на вицепремиера Валери Симеонов от паметната му изява в предаването „Здравей, България“ по Нова телевизия на 6 октомври сутринта, в което той отправи заплахи към водещия Виктор Николаев.

Не, не отправи заплахи, неправилно сме го били разбрали, както стана ясно по-късно от негов пост във фейсбук. От думите на лидера на НФСБ в социалната мрежа звучеше същата тази наперена увереност (по-точната дума е арогантност, но признавам, че ме е малко страх да я употребя) – „Трябва да си предубеден, заблуден или платен, за да възприемеш думите ми към Виктор Николаев като заплаха“, написа той. Аз пък си мисля, че думите „предубеден“, „заблуден“ и „пратен“ изредени една след друга образуват чиста заплаха, но сигурно греша.

Все пак искам да каже нещо за този тон, за тази стопроцентова убеденост, че без нас слънцето ще се обърка и току-виж, не изгрее.

Не, слънцето винаги изгрява, независимо че управляващите (които и да са те) често си мислят, че без тях ще потънем в мрак.

Кой ще дойде, ако не сме ние?!
Тази арогантна увереност на божи помазаници е характерна за всяка самозабравила се власт. И е особено опасна за власт, която е забравила, че произтича от народа и принадлежи на народа.

Функционерите на БКП бяха забравили това, особено им личеше към края на 80-те години на ХХ век. Г-н Симеонов сигурно е гледал филма „Дишай“ за обгазяването на Русе. Нека види отново кадрите с важните партийни функционери, които излизат от Партийния дом при майките с количките на площада. Тогава никаква опозиция нямаше, дори такава разпиляна като днешната, която една свястна теза да не може да сглоби.

Филип Димитров беше забравил, че народът чрез Народното събрание го е избрал. Много бързо при това. Стана премиер на 8 ноември 1991 г. и след половин година вече бе във война с всички. Скара се със синдикатите, след Боянските ливади от 30 август 1992 г. се скара и с президента д-р Желю Желев, накрая се скара с коалиционния си партньор ДПС и с медиите. Но продължаваше да не вижда, че върви към политическа пропаст, продължаваше непоклатимо да вярва, че само той е прав, а другите грешат. Воден от тази убеденост през октомври с.г. поиска вот на доверие от Народното събрание. И го загуби.
След което падна от власт.

И червения премиер Жан Виденов вярваше, че е единствено прав. И той се скара с половината си партия, с медиите. Не искаше да чуе нито Стефан Продев, който говореше за „червените мобифони“, нито Николай Добрев, който изрече „На такова управление не ръкопляскат“. И също загуби.

В последната година от управлението си като премиер пък Иван Костов виждаше враг зад всеки критичен ред или изречена критична дума. Също се скара с половината си партия – първо изгони едни„търговци от храма“, за да остави други, после виждаше навсякъде прояви на клиентелизъм, но остави клиентелата на власт, накрая обяви война на президента Петър Стоянов (излъчен от неговата партия) и на медиите. Какво мисли опозицията БСП отдавна бе престанало да го вълнува. Май никога не го е вълнувало, сигурно е мислил, че е нанесъл такава рана на тази партия, че тя повече няма да се вдигне.

Тази историческа справка само доказва колко е глупаво самоуспокоението – ако не сме ние, кой ще дойде? Най-добрите сме, няма кой да ни смени! Това е последната стъпка преди слепотата, която ти пречи да видиш, че вървиш към пропаст.

На 4 октомври се навършиха точно четири месеца, откакто ГЕРБ пое за трети път властта. Партията обаче заседна като в тресавище в казуса „Делян Добрев“. Вместо да „изчистят и да продължат“, както правеха преди, депутатите ѝ застанаха в кръгова отбрана около своя съпартиец. Не просто неразчетоха правилно ситуацията при обсъждането на оставката му в пленарната зала, дните оттогава само затвърждават усещането, че са загубили политически усет.

Нормално е за една власт да бъде в сблъсък с опозицията. На опозицията това ѝ е работата – да не позволява на властта да се самозабравя, да гледа под лупа действията й и да ги критикува. Но в една демократична държава властта не се оплаква, че има опозиция. А от ГЕРБ непрекъснато искат от БСП да им признаят заслугите – вдигнали са пенсиите, строят ли строят, ах как хубаво строят!

На една власт каква ѝ е работата? Само да се вози в черни лимузини и да получава високи заплати? Не е ли да управлява в полза на гражданите този ресурс, който чрез данъците извлича от същите тези граждани? Създава се усещането, че съзнанието на колективния ГЕРБ-ер иска да види срещу небе си опозиция от типа на БЗНС от времето на социализма – уж отделна партия, но иначе приела ръководната роля и програмата на партията с главна буква БКП.

Това ли иска ГЕРБ – опозиция тип БЗНС? И понеже не я получава, пали войни във всички посоки – с БСП, с президента (и той ербап, не си трае, вряка, за бек вокали говори), на път е да се сбие и с медиите?

По този начин от ГЕРБ сами ще накарат обществото да се пита тази власт колко ще изкара.
Как ще издържи четири години, след като на четвъртия месец е в кръгова отбрана?

Още повече, че от ГЕРБ нямат задоволително обяснение на въпроса защо им трябваше, например, да създават комисията за изтребителите, щом целта им не е била да я превърнат в остен, с който непрекъснато да бодат президента Румен Радев.

Защо им трябваше самодоволно да се подсмихват от банките в пленарната зала, когато колегата им Антон Тодоров правеше разни внушения по адрес на държавния глава – от Грипен по били стимулирали, да не помислите нещо – с потупване по рамото го били стимулирали. И, разбира се, да му ръкопляскат.

И, ако зачитат свободата на словото и уважават медиите, защо така тихо, с прессъобщение, ГЕРБ направиха опит да си измият ръцете за поведението на Тодоров – думите, отправени към Виктор Николаев били негово лично мнение. Обикновено управляващите са много по-бойки, когато трябва да дадат на публиката да разбере кой кара влака.

Сега мълчат. Къде е Борисов? Какви мисли за поведението на Валери Симеонов и на Антон Тодоров?
Без него нямаше да е депутат, защото той го сложи в кандидат-депутатските листи. Неговото мълчание означава ли одобрение?

Цветан Цветанов изрази мнението си в „Панорама“ по БНТ. Като защити Антон Тодоров. И направо го оправда. „Правят се грешки. – каза той. – В последно време имаше много нерви и много противопоставяне, което бе провокирано от БСП.“ Цветанов говореше за свобода на словота, за правото на журналистите свободно да задават въпроси, но тези думи звучаха някак служебно. А истинското му съчувствие бе към Антон Тодоров – защото е преживял много покрай неговата неслучила се кандидатура за шеф на комисията по досиетата. И, разбира се, Тодоров остава част от ПГ на ГЕРБ.

Цветанов изтъкна, че Тодоров се е извинил на Николаев. И толкова. А извинението на Тодоров си е една подигравка. Не бил заплашвал. Бил загрижен за Виктор Николаев: „Как е възможно да се прави заключение, че съм заплашвал Виктор Николаев? Та логиката на неговия въпрос визираше „Шайката на Румен Радев“, който назначава служебното правителство. От неговите думи лесно можеше да се направи извода, че тя е желаещата да усвои 1,5 млрд. лева. Мойте думи бяха израз на загриженост, че с тези силни думи той би могъл да си навлече гнева на хора, които имат изключителни лостове за влияние.“

Признавам, че мен тръпки ме побиха. Добре, че този човек не е роден в други исторически времена и при други обществено-политически режими.

Въобще, в ГЕРБ трябва спешно да направят нещо. Премиерът Бойко Борисов спешно трябва да демонстрира прословутия си талант да общува с народа.
Иначе народът може да реши, че в тази властта става нещо.
И да започне да се оглежда за алтернатива.

Това, че БСП уж не ги бивало, хич да не ги успокоява. Ако се стигне дотам да се преценява кой политически играч за какво го бива, не те ще преценяват.

Този, който преценява е друг – народът. Той винаги намира алтернатива.

И през 2001 г. я намери, когато Иван Костов бе убеден, че с неговите заслуги – валутен борд, европейско признание, възможност свободно да се пътува, няма как да не получи втори мандат. Но не получи. Народът не му го даде.

И на царя не даде, въпреки че успокои обстановката в страната и България бе приета в НАТО.

И на Сергей Станишев не му даде втори шанс да управлява, нищо че вкара страната в ЕС и вдигна пенсиите с над 100%.

Бойко Борисов получи три пъти доверието на гражданите. Тази чест трябва да се заслужава всеки ден. Такова доверие не е в кърпа вързано.

Може и да избяга.

Автор: Красина Кръстева, Епицентър.бг