Ех, как ми се иска понякога да има повече „стаи за почивка“!

 

 

 

Коментар на Светослав Иванов за гласуването като пътуване из бъдещето ни

Дами и господа, тази седмица станахме свидетели на едно разкритие, което накара мнозина да се усмихнат. А на хора като мен, да ви кажа, ми направи много добро впечатление.

 

 

„Стаята с леглото и умивалниците“ в сградата на „Автомагистрали“ не била стая за „първа сексуална помощ“, както беше интерпетирана темата от някои, а стая за първа „медицинска“ помощ.

 

 

 

 

Язък! – биха казали мнозина от нас. И с пълно право.

 

 

 

Тъкмо да дадат добър пример, как едно дружество трябва да се отнася със служителите си и техните човешки нужди и веднага да отрекат, че леглото, душа с масажор са в помещение за други нужди, но по-скоро за болежки и тегоби, отколкото разтуха и радост за душата и тялото.

 

 

 

Ето заради такива работодатели българските работници не са щастливи. Значи направили стая на седмия етаж, уж за медицински цели, пък вътре – шоколадови бонбони. Ако на някого му падне кръвното, да може да се подслади. Ами ако му се вдигне? Пак в стаята.

 

 

 

На този фон се развиха събитията от предпоследната седмица преди вторите по ред предсрочни парламентарни избори. Във фейса ври и кипи, цените почти на всичко се вдигат, задава се инфлация, малцина искат да се ваксинират.

Политиците са се снишили и очакват да се окъпят под душа на народна любов или омраза, а голяма част от хората чакат годишната си отпуска, за да си починат малко от врявата около тях. Защото не трябва да забравяме, че важните са гласоподавателите, тоест – ние. А не кандидатите.

 

 

 

Ако се колебаем дали да гласуваме, мисля си, че трябва да го направим. За когото и да е, но да го направим, за да продължим напред.

 

 

 

Защото гласуването е като пътуването из страната – има прави участъци, но и много завои. Нови пътища, но по старите пълно е с дупки и пропадания. Все някой нещо ремонтира и трябва да го заобиколиш. Пазиш се от безразсъдните и дори понякога трябва да спреш за малко. Псуваш, след това се смееш. Но очите ти са на четири. Накрая – все пак стигаш. И се питаме – как пътува? И половин час си разказваме какво ни се е случило по пътя.

 

 

 

Луд в насрещното. Някой ти примигвал на магистралата. Спрял си на бензиностанцията, а там пак вдигнали горивото. Свирнал си на момичетата покрай магистралата, те са ти махнали. Детето те питало – кои са тези какички? Нещо през ауспуха ти изпушило. И главата ти изпушила.

 

 

 

Но все пак, следващата неделя се задава още една малка спирка от дългото пътуване, наречено живот в България. Трябва да намалим, за да продължим. По кой път – ще реши всеки от нас. Крив ли е, прав ли е, ще видим после.

 

 

 

Така пътят продължава и след 11-ти юли. Надявам се да продължим със загасени аварийни светлини. Напред, по добре познатата българска реалност, в която винаги стигаме. След много завои, перипетии, нерви и препятствия.

 

 

 

Ех, как ми се иска понякога да има повече „стаи за почивка„. От пътя тук, да не си помислите, че от друго?

 

Би ти ви, Дунав мост