Онези времена, когато нямахме нищо

 

 

 

Да, разбира се, че си спомням онези времена, когато нямахме нищо.

 

Нямахме телевизори, но за сметка на това, цялата махала се сбираше у този, който има, за да гледа трите предавания, които се въртяха.

 

 
Нямахме възможност да пътуваме зад граница, но за сметка на това  като играехме до полунощ  по слабо осветените улици, без да ни е страх от престъпност. Днес да мине границата може всеки, но да оставиш детето си само в махалата след девет вечерта се счита за безумие.

Нямахме десет вида вафли, а само един, но пък я деляхме на десет с комшийските деца. Днес децата имат чанти пълни с вафли и нито един другар, с който да ги разделят.

Нямахме телефони и копютри, които да ни свързват, но нямаше и разстояния, които да ни делят.
Много нямахме тогава, без да осъзнаваме, че един ден – като днешният – ще имаме наглед всичко,а ще сме бедни.

Осиротели.
Самотни.
Забравени.

Забравени от самите себе си. Излъгани, че кесия с банани всъщност значи свобода. И богатство.

Докато единствено споделения залък е сладък. Така казваше дядо ми, когати ми подаваше филията с мас преди да хукна да играя. Днес него вече го няма. Недояден е и хляба ни. Несподелен. Макар и сносен. Макар и вносен.

И нагарча. Както нагарча усещането, което остана след като опустяха животите ни. Пълни с вещи, а всъщност празни.
Липсват ми онези времена, когато нямахме нищо. Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина.

Персефона Коре