“И аз за тия хора съм тръгнал да умирам…”

 

 

Когато застанем пред паметниците на Ботев на 2 юни, очите му ни гледат критично

 

 

Българският народ е един от народите, платили най-скъпо за своята свобода. Народ с изключителни качества! Народ, който може да оцелее физически и да се съхрани духовно след първо 2 века тежко византийско владичество и сетне още 5 века зловещо османско душманство, е много силен народ. Народ, който може да роди личности като нашите възрожденци, е велик народ!

 

 

 

И сред тях колос като Христо Ботев. Длъжен съм тук да го кажа съвсем еднозначно:

Христо Ботев е най-великото в Европа

съчетание на дивен литературен талант и осъзната саможертва за народното дело. Друга такава личност в Европа няма!

 

 

 

Но мисля, че сме длъжни да си кажем ясно: когато застанем пред паметниците на Ботев – поне на Втори юни – очите му ни гледат критично. Защото гласът му вече звучи “тихо, като през пустиня”.

 

 

Почитаме свободата и героите си само на единични дати – а в останалото време почти сме ги забравили – и тях, и заветите им, и смисъла на великите им дела и на святата им саможертва. И по-общо смисъла на това да имаме свободна национална държава.

 

 

 

И най-вече защото възприехме свободата за даденост, а не като висша ценност, която всеки ден трябва да се отстоява. И все повече като слободия…

Затова се боя, че днес по-силно от всякога звучат думите на Ботев, изстенати по пътя към Околчица: и аз за тия хора съм тръгнал да умирам…

 

 

 

Ние не си отговорихме защо Апостола написа “Народе ????”. Защо Славейков изстена “Не сме народ, а мърша”?… И защо Каравелов ни нарича “българино-дълготърпче”?…

 

 

А отговорът ми изглежда прост: най-големият кусур в българската народопсихология е

нашето безмилостно търпение –

същото, срещу което Ботев гръмогласно негодуваше в “Елегия”. 146 години след края на робството нашето търпение все още изглежда робско – и отново “глухо и страшно гърмят окови” и “кръстът е забит в живо тело”, но “мълчи народа” и “ние без срам, без укор, броиме време”…

 

 

 

И не, не е нужна патетика. Нито въстания и саможертва като на Ботев и другите ни национални герои. Необходимо е само да осъзнаем, че

 

 

НЯМАМЕ ПРАВО:

 

 

– да позволяваме изопачаване и дори изтриване на историческата ни памет – и децата ни да четат в одобрените от държавата учебници, че преди Освобождението сме били “част от империя” (колко величаво…), в която тежкото е било, че “народът плащал високи данъци и не можел да носи хубави дрехи и да строи високи къщи”;

 

 

– да търпим потъпкване на българската национална свяст от който и да било властник;

– да прощаваме в бърза забрава греховете на който и да било управник;

– да приемаме – и още по-малко да си позволяваме – кражба, корупция, злоупотреба с власт;

– да търпим – и още по-малко лично да участваме – във всякакви манипулации на демократичните избори;

– да се съгласяваме отново

някой отвън да определя посоката

или решенията ни – и в крайна сметка да обезсмисляме това, на което Ботев и героите ни посветиха живота си: свободното и демократично съществуване и развитие на Отечеството!

 

 

 

Всичко това се отнася не за една или друга политическа партия, нито само за днес или вчера. Отнася се за осъзнаването и осмислянето ни като силна, горда и достойна европейска нация. Нация от активни и почтени граждани, които непримиримо отстояват правата си и националната си памет. Народ, който се старае колкото може – и всеки ден поне малко – да прилича на своите апостоли.

 

 

 

Дължим го на Ботев. И на децата си!

Имам нужда да вярвам, че все още можем да бъдем такъв народ…

 

Текстът е публикуван в “Ботйов лист”, издание на Обществен инициативен комитет – Враца

 

Чл. кор. проф. д.ю.н. Атанас Семов

24 часа