Онези времена, когато нямахме нищо
Да, разбира се, че си спомням онези времена, когато нямахме нищо.
Нямахме телевизори, но за сметка на това, цялата махала се сбираше у този, който има, за да гледа трите предавания, които се въртяха.
Нямахме възможност да пътуваме зад граница, но за сметка на това като играехме до полунощ по слабо осветените улици, без да ни е страх от престъпност. Днес да мине границата може всеки, но да оставиш детето си само в махалата след девет вечерта се счита за безумие.
Много нямахме тогава, без да осъзнаваме, че един ден – като днешният – ще имаме наглед всичко,а ще сме бедни.
Самотни.
Забравени.
Липсват ми онези времена, когато нямахме нищо. Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина.