Ще ви разкажа една случка от детството на Ники. Не помня къде бяхме, но със сигурност бяхме извън София. Ники беше на около 7 години. Разхождахме се в един парк и там в парка имаше възрастен човек с едно кантарче от онези от едно време, седнал на един от бордюрите в парка. Ники ме попита какво прави този човек, аз обясних, че очевидно не му стига пенсията и затова е излязъл с това старо кантарче да си изкара някой допълнителен лев. В момента, в който осъзна ситуацията, ме помоли за пари.
Дадох му и той отиде веднага да се премери, нищо че вкъщи имахме кантар, електронен и т.н. Разбира се, поседя при стареца и си поговори с него. Както и очаквах се върна посърнал и в мисли. Разходката продължи, но Ники не играеше вече, нито беше усмихнат, нито беше спокоен. Още няколко пъти ме помоли за пари и ходи да се мери на кантара на този човек. И в един момент полицаи дойдоха и казаха на стареца от парка да си тръгва и че не може да седи там с кантара си и да изкарва пари. Ники беше меко казано възмутен.
Вечерта, когато се бяхме прибрали, зададе следния въпрос: „Колко е една пенсия?“ Разбира се, наложи се да обяснявам и защо се дават пенсии, и на какво са базирани те. Попита ме и на нас колко пари са ни необходими, за да живеем по начина, по който живеем. Много беше ядосан след всички тези обяснения и след това, което ми беше ясно, че емпатичното ми дете преживява, а именно обидата и несправедливостта този възрастен човек да трябва да седи в парка с кантарчето си, защото парите не му стигат, и накрая и да го изгонят оттам. Трудно му беше да заспи много тази нощ.
На следващия ден поиска информация кой управлява държавата ни и кой може да направи някакви промени, за да няма такива несправедливости. След дълги обяснения той отново се смълча. Към края на деня дойде много сериозен и ни попита дали, ако напише писмо до Бойко Борисов, ще му помогнем с написването, тъй като все пак беше първи клас и да няма много грешки, и най-вече дали ще го изпратим това писмо, за да стигне до когото трябва.
Честно казано, не помня много за написването, както и за съдържанието, освен че беше по детски наивно и в същото време толкова адекватно, с директни решения как трябва да се вдигнат пенсиите на възрастните хора в България. Помня, че заедно ходихме да го пускаме в пощата…
Една от снимките в колажа е на Ники от последния протест, след който правителството подаде оставка. Бяхме всички заедно. Аз седях до него и аз направих тази снимка. Той остана без глас от викане. А аз бях там, защото той и те вярваха, че е важно да се ходи на протестите. Заедно слязохме от хижата. Аз отново им гостувах и всички заедно слязохме за този протест. Ники ми изкоментира още преди да тръгнем от планината дали помня случката с кантарчето и писмото до властта? И още един коментар направи: „За толкова години нищо не се е променило, дори напротив. Така че, няма – искаш не искаш, идваш с нас на протеста“
И разбира се, аз отидох, въпреки че съм страшно невежа на тема политика и никога не ме е интересувало нищо в тази връзка. За мен беше важно да го подкрепя, както винаги, в неговите вярвания и търсения и да бъда до него в този важен за него момент. Всички много се забавлявахме с неговото крещене и надуване на една много проницателна свирка.
Тук ще оставя и текст на Христо Ботев, който Ники е публикувал на стената си през 2020 г. (препубликувал е пост на Иво, който за годините, в които е имал Facebook, няколко пъти на годишнината от смъртта на Ботев го е публикувал!)
“Отново: По случай днешния ден и паметта на Ботев – една от много малкото наистина светли личности, появили се по тези земи, ето и неговото проклятие към българския народ, което е все толкова актуално (и се сбъдва пред очите ни постоянно):”
Христо Ботев:
„Нашият православен народ е достигнал до такова гнуснаво, скотско положение, щото аз не зная какво още по-голямо зло може да съществува на светът, което да го накара да се стресне и да протестува против своите скотски теглила.
Тука се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществование, а ти мълчиш, като риба, търпиш като вол, молиш се Богу, като най-последния грешник и чакаш второто дохождане на Месия, за да добиеш награда за твоите петивековни страдания!
Какво искате от подобен народ? Той е роб и роб безусловен, и аз имам пълното човеческо право да го прокълна от сичкото си сърце и душа, ако той и занапред остане така равнодушен към своята горчива съдба. Проклет да е, ако той не въстане против своите кръвопийци! “
– 5 януари 1875г.
Завършвам със следното:
Пожелавам ви утре един истински ден за размисъл — мислете със сърце!
И нека мислим не само какво и кой избираме, а и кои избираме да бъдем самите ние.