Маскирани протестиращи разбиват магазин в Милано, снимка: X
Коментар на Андреа Жок, доцент в Катедрата по философия в Миланския университет, за масовите протести в Западна Европа:
Кадрите с пламъците, обхванали кметството в Лимож, Франция, и с рухването на камбанарията му, обикалят целия свят. Единствената възможна оценка на подобни събития е осъждането им, както трябва да бъдат осъдени и грабежите, съпътствали протестите в много райони на Франция.
Ако обаче се ограничим до подобни съждения, ще извършим единствено класическа проява на дребнобуржоазен консерватизъм — позиция, която има своите основания, но е и драматично късогледа. Да започнеш да поучаваш хората за изгорелите автомобили и изпочупените витрини, без да погледнеш отвъд тях, е просто признак, че все още не си разбрал сериозността на обстоятелствата, в които се намираме.
Това, на което сме свидетели във Франция, но вече под различни форми и в много европейски страни (Испания, Португалия, Албания, Белгия, а от вчера и Италия), съвсем не е ирационално събитие. Съществуват исторически събития, които изглеждат ирационални само от гледна точка на местната ситуация, но придобиват очевидна логика, когато ги погледнем от достатъчно високо.
Рационално не означава безболезнено, нито означава лишено от несправедливости.
Трябва да се научим да държим едновременно в полезрението си две равнища на анализ: едното, на което можем да определяме конкретни действия и конкретни субекти като варварски, нецивилизовани и вандалски; и другото, на което можем — и трябва — да разберем, че историята винаги е река, по която плават отломки и трупове, но която не може да бъде спряна с нравоучения.
Това, което се случва, има желязна колективна логика, дори ако участващите в него често разбират тази логика ограничено или изобщо не я разбират.
От много години насам опитът на европейските народи с техните управляващи елити е среща с една анонимна технократска структура — подвижна стена, която продължава напред на „автопилот“, напълно безразлична към нуждите на населението. Залогът на тези финансово обвързани технократски прослойки беше да успеят да приспят съзнанието на хората с днешния опиум за народите — медиите (развлеченията и инфотейнмънта (от английски information — информация и entertainment — забавление – б.р.), а непокорните да укротяват чрез ограничителни мерки (един удар с палка тук, едно блокиране на банкови сметки там, някаква дребна промяна в изборния закон отгоре, анулиране на избори отдолу и т.н.).
Общото мълчаливо и неоспорвано предположение на европейските управляващи е, че с простолюдието не се разсъждава, а просто се редуват морковът и тоягата.
Всичко, което се казва публично, неизменно е инструментална лъжа — без изключение, освен в онези отделни случаи, когато истината също може да бъде използвана като инструмент. Публичният дискурс се е превърнал в безкрайно представление, което все по-малко се старае да запазва поне привидна достоверност.
Така например никой здравомислещ човек наистина не смята, че Русия се готви да ни нападне. Това обаче не пречи на цели тълпи от институционални празнодумци всеки ден с каменни физиономии да повтарят тези глупости. И, разбира се, целият свят знае, че в тази игра на приказки, раздухвани от медиите срещу заплащане, единственото съществено нещо — постоянната ос, около която се въртят променящите се обстоятелства — е намерението публичните ресурси да бъдат управлявани произволно и насочвани в полза на частни интереси.
Накратко, отдавна управляващите класи са свикнали да се отнасят към населението като към безмозъчно животно, с което всякакъв рационален разговор е изключен и което трябва да бъде третирано, от една страна, с избирателни ласкателства и целенасочени привилегии, а от друга — чрез свеждането му до състояние на безпомощност.
И този механизъм може да работи — и работи — дълго време.
Докато престане да работи.
А той престава да работи в деня, когато твърде много хора започнат да губят твърде много, за да могат да си позволят да останат в състояние на летаргия.
Тук не бива да разбираме „да губиш твърде много“ като нещо от рода на „да умреш от глад“.
В едно модерно общество хората изпадат в непоносими условия на лишения много преди да започнат буквално да умират от глад.
Днес, например, ако човек не може да си позволи да използва автомобил или да има достъп до интернет, за мнозинството от населението това означава да бъде откъснато от света, от работата, от социалните контакти, от живота. А фактът, че някога автомобилите и мобилните телефони са били луксозни стоки, няма никакво значение: днес те са част от новото равнище на „участие в общия живот“ — онова, което разделя живота от съществуването извън него.
Когато превърнеш простолюдието във впрегатен добитък, отглеждан като животно, на което от време на време подхвърляш panem et circenses — „хляб и зрелища“ — под формата на временни работни местенца и телевизионна манипулация, не бива да очакваш, че в деня, когато тази схема спре да функционира, хората ще бъдат чувствителни към съображенията за обществен ред, уважение към собствеността, почит към паметниците и т.н.
Автомобили, исторически сгради и магазини палят хора, лишени от културни и морални ориентири. Но истинските виновници, онези, които трябва да понесат отговорността, са представителите на най-висшите управляващи прослойки — именно те са насърчавали и целенасочено са създавали тези лишения, защото са смятали, че това им е от полза.
Днес тенджерата под налягане е на път да избухне. Дори ако тази вълна отмине, това е само началото, защото европейските управляващи елити не разполагат нито с материалните, нито с културните възможности да променят курса.
Затова закопчайте коланите, защото ще се разбием.
Obektivno