Сигурно съм луд „за връзване“, понеже след толкова години пак и пак се връщам!

Сигурно съм луд „за връзване“, понеже след толкова години пак и пак се връщам в мислите си в това вече изоставено и „сътрито“ село от предбалкана на „Северозапада“. Все още имаме там къща – със сушините му, гаража, кочината, коша, дуварите… и всичко останало. Къщата е „по проект“. Около 100 кв. на два етажа, измазана, дюшемосана, дограмосана…. С мазите му все още пълни с качета и бурета, стелажи за компоти и „амбар“ за брашното от пра-прадедово време. С кухнята му, хола и спалните, с легла, гардероби и „буфети“.

Ама нема кой да живее там!

Само чергите и „равениците“ на баба, ръчно тъкани, барабар с ризите, сукманите и „ръчениците“ й, които сега ги ядат молците, струват по скъпо от цялата къща. Само те в момента „имат цена“ като антики. Ама и по новия закон, ако трябва да ги декларираме – отидоха си „зян“.

Езък за стареца! От неговия труд няма файда. Мислил ли е той – уста майстора, че някога „прикята“ на баба ми ще струва повече от къщата? Не така си е представял живота в бъдещето. Строил в това пусто балканско село „за векове“, той сам си е вадил камъните от кариерата в „Бриша“, сам си ги е товарил и карал с вола Петко и кравата Съба по баира до село на 7 км. Сам си е месил с голи крака калта за тухлите в есенния мъглив, влажен сумрак на „Янска лъка“. Сам после е правил „коптор“. Сам е събирал вършини из „Усоето“ и „Веслеца“, като се е крил от горския, за да ги пече през зимата, защото само тогава няма „полска“ работа, а трябва да се храни и семейство. Сам е „пекъл“ варта, пак от същата кариера камъните и пак по същия начин е събирал вършини, и прекарвал с Петко и Събка до село да я „гаси“ в изкопаната от него яма. Очите му изтекли от негасената вар. Дробовете му се пробили от химичните реакции… Той от това и си умря – от дробовете. Самичък си е секъл (де законно, де не) и после нощем носил на гръб гредите, мартаките, ребрата, консулите, поповете…

Целият дървен материал за тая те къща, в която сега няма кой да живее. Сам си е копал основите, мазите и изхвърлял пръстта. (Вечна им памет на Петко и Събка). Сам и с приятели (на които сетне е „връщал“ труда) е зидал, покривал, измазвал… Сам е рязал папур из „млаките“ за рогозките на таваните и е решил с гребен години наред добичетата, та да „сбира чоп“ необходим за мазилката.

Всичко сам!!! С бабичката… Ама тя, освен че му е помагала, е и готвила, прала и копала, пластила сено, гледала деца и внуци, тъкала, пошивала, поливала, брала, жънала… И още 100 и повече неща, за да станем ние „хора“.

Успял стареца! Построил! Дал пари само за керемиди, дограма и пирони. За дюшемето е рязал и бичил старите круши от нивите си. Жал му било и плакал, щото там се връзвали люлките. И неговата, и на убития през войната баща, когото не помни, и на дядовците. После ги чакал да съхнат 3 години на сянка, че да не се изметнат. Да не се „спрепат“ внуците и правнуците.

Въпроси, въпроси… А нямат отговор.

Та такава е историята и съдбата (обречена) на 70 % от къщите по селата. Съдба без надежда и бъдеща история…
„Къде отиваме, Господи“?

Тодор Галишки

Спътник

Сигурно съм луд „за връзване“, понеже след толкова години пак и пак се връщам