Легендата Бриджит Бардо: Никога не съм била жертва на сексуален тормоз!

Брижит Бардо, 1966 г. 

По повод излизането на мемоарите й, Larmes de combat (“Сълзи на борба”) на 25 януари, акрисата даде дълго интервю за “Пари мач”. Брижит Бардо говори за всичко: битката си за животните, сексуалния тормоз, борбата с рака. Откъс от него френското списание публикува в сайта си.

– Вие все още сте мит и социално явление…

– Не, съвсем не! Аз живея много просто с моите животни и фондацията ми. Далеч от всичко онова, което наричаха “бардопоклонничество”, когато хората ме преследваха за автографи. Искам да победя безразличието на правителствата и на народите спрямо животните. Любовта ми към тях и тази битка, ден след ден, ми дават тази сила на моята възраст. Между другото, аз говоря само, ако имам нещо да кажа. Използват се твърде много думи за нищо или за да се приказват глупости. С животните се гледаме, комуникираме с очи. Това е езикът на тялото.

Брижит Бардо с кучетата си във вилата си В Сен Тропе, „Ла Мадраг“ 

– Как живеете сега в Сен Тропе?

– Събуждам се в “Ла Мадраг” към 9 часа, грижа се за деветте ми кучета и шест котки, после за себе си. След това се обаждам във фондацията. Бернар, моят спътник и мъж, ми служи за посредник с факсовете и имейлите. Нямам нито компютър, нито таблет. Нито дори мобилен телефон, този инструмент, който служи и за ужасни селфита – не можеш да отидеш никъде, без някой да се залепи за теб! 

Така че денят започва с пощата. Получавам по 60 до 70 писма на ден. Отговарям сама на онези, които са важни или ме трогват. В 13 часа отивам в “Ла Гариг”, моята ферма, за да видя другите ми животни, петдесетина, сред които понито Канди и магарето Боном, които живеят напълно свободно в компанията на седем прасета, осем кози, толкова овце, два козела, една костенурка, гъски, патици, пилета и 17 кучета и котки.  Там се посвещавам на фондацията. За три десетилетия тя стана много важна. Около 18 часа, уморена, се прибирам в “Ла Мадраг”. 

Трябва да призная, че никога не съм имала толкова работа, колкото днес, на 83 години! Вечерям с Бернар, провеждам няколко телефонни разговора и си лягам. Никога не ходя в Сен Тропе. Не само, за да не рискувам да предизвикам бунт или да се изложа на опасност, но и защото той вече няма нищо общо с малкото риболовно пристанище, което познавах. Превърна се във витрина на лукса, място без душа.

– Да се върнем на мъжете, които сте обичали…

– А, не! Свършено е, наистина е свършено. Това е като с киното. Мъчителни спомени. Където и да отивах, ме преследваха. Все още ми е трудно да разбера какво се случи с мен, някаква неконтролируема последователност ме направи много недоверчива към човешката раса. Не съм запазила почти никакви отношения с тази среда, още повече, че на моята възраст ми останаха малко приятели от онези години. Единствените ми връзки: малко с Делон, Белмондо, Милен Демонжо, Робер Осейн. Говорим си по телефона веднъж или два пъти годишно, връзка, която се дължи най-вече на животните, тема, която ни сближава. 

Брижит Бардо, 1959 г. 

– Какво мислите за актрисите, които изобличават сексуалния тормоз?

– Що се относя до актрисите, а не до жените като цяло, в по-голяма част от случаите това е лицемерно, абсурдно, безинтересно. Това заема мястото на важните теми, които можеха да се обсъждат. Аз никога не съм била жертва на сексуален тормоз. И намирах за очарователно да ми казват, че съм красива и имам хубав малък задник. Този вид комплимент е приятен. Но има много актриси, които се държат предизвикателно с продуцентите, за да получат роля. После, за да се говори за тях, идват да разказват, че са били тормозени… Вместо да се възползват всъщност, това е тяхната нощ.

(…)

– Страхувате ли се от смъртта?

– Болестта, страданието, смъртта е нещо сериозно и не е много смешно, нали? Как да твърдя обратното? Но тъй като е неизбежно, трябва да се опитаме да го опитомим. Когато имах рак на гърдата, беше много трудно. Бях съвсем сама и реших да направя само лъчетерапия, а не тази ужасна химиотерапия, за да не ми опада косата. Тя разрушава злото, но и доброто и от нея излизаш съсипан. Виждам хора, които след това изпитание са като парцали. Не бих искала никога да премина през това. Тази болест ме накара да се изправя пред самата себе си. А сега, дори и понякога да обичам самотата, не мога да живея сама. 

– Преодоляването на рака ли е най-голямата ви победа?

– Не се паникьосах, мислех, че ще победя, че няма да умра. Това беше тайна до деня, в който злото остана зад гърба ми. Оттогава минаха тридесет години. Но най-хубавата ми победа е тази, която все още не съм постигнала за животните.

(…)

– Молите ли се?

– Абсолютно. Не вярвам в литургиите, в свещениците, в цялата йерархия на Католическата църква, но се обръщам директно към Света Богородица. Наричам я “моята малка Дева”.

– А папата?

– Този, когото харесвах, беше Йоан-Павел II. Когато през 1996 г. отидох на обща аудиенция в сряда, той хвана ръцете ми и когато ме погледна с този изключителен син поглед право в очите, почувствах много силно чувство. Излъчваше невероятна дълбочина, голямо спокойствие. Не се поставяше на пиедестал. Единственият проблем беше, че в залата за аудиенции ме разпознаха набожни мексиканци – някога бях снимала “Вива Мария!” в родината им. Тогава в залата се разнесе “Вива Брижит! Вива Брижит!”…

– Ако трябва да се превъплътите в животно?

– Ще бъде мустанг, този велик див и свободен кон в американския Запад. Но аз не съм недоволна от съществуването, което водех. Един ден, когато споменават името ми, би ми се искало да казват: “Тя беше феята на животните”.

Превод от френски: Галя Дачкова