The Washington Post: Защо в националния отбор на Аржентина не играят тъмнокожи

Популярното американско издание The Washington Post наскоро зададе въпроса защо в националния отбор на Аржентина не играят тъмнокожи футболисти.

“През 2014 г. мнозина се шегуваха, че даже в националния на Германия има поне един тъмнокож, докато в аржентинския няма. За мнозина това беше доказателство, че Аржентина е “бяла” нация”, пише в статията.

Аржентинската политическа партия La Libertad Avanza (“Напредъкът на свободата”) реагира с шега на странния въпрос. В социалните мрежи се появи скрийншот на въпросната статия с отговор под него:

“Защото сме държава, а не филм на “Дисни”

Шегата си е шега, но националният отбор на Аржентина наистина изпъква на фона на останалите в Южна и Северна Америка (а и на повечето в Европа) не само по стил на игра или защото в състава ѝ е Лео Меси.

Погледнете която и да е групова снимка на аржентинските национали – била тя на шампионите от 1986 г. с Марадона, Буручага и Валдано, или на днешните с Меси, Ди Мария и Отаменди. На никоя от тях няма да видите футболист с тъмен цвят на кожата. И това е феномен, който определено заслужава внимание.

Според футболни статистици в 40 от 55-те европейски национални отбора (сред тях е и България) са играли или играят в момента тъмнокожи футболисти. Присъствието им е следствие на колониалното им минало или на натурализация. В някои национални отбори от Южна и Северна Америка тъмнокожите са дори мнозинство.

И това не учудва никого, защото всички разбират по каква схема се е развивала историята на тези страни, започвайки от ХVI век – европейска колонизация, вкарване на тъмнокожи роби от Африка, извоюване на независимост. Според данни на съвременни изследователи за 400 години активна търговия с роби в тези държави са доканари най-малко 12,5 млн. африканци.

Така че повечето тъмнокожи граждани на въпросните държави са потомци на африкански роби. Процентът им е достатъчно впечатляващ. Например в САЩ 14,2% от населението смятат себе си за афроамериканци. В Бразилия 7,6% (около 15 млн.), но повече от половината твърдят, че са с африкански корени.

Аржентина стои встрани от тези тенденции. В държавните масиви с информация отсъства точка за расова принадлежност или етнически произход. Тази концепция отдавна е прокарвана от властите –

не е важно как си се озовал в Аржентина. Ако си получил гражданство, значи си аржентинец,

държавата не се интересува от бекграунда.

Затова всички изследвания за етническия състав на аржентинското население са провеждани от независими организации. Според техните данни (те малко се различават, но като цяло дават сходна картина) броят на афроаржентинците се колебае между 0,3% до 2,5% от населението. С други думи, броят на тъмнокожите аржентинци едва ли надвишава 1 млн. души при 44 млн. население.

Възниква въпросът – само преди 200 г., когато Аржентина си извоюва независимостта от Испания, тъмнокожото население е било 37%, а в някои региони – повече от половината. Горе-долу така е било и в съседна Бразилия. Но в момента там потомците на африканци са повече от половината, докато в Аржентина на практика са изчезнали.

Между другото, твърдението, че в националния отбор на Аржентина никога не са играли тъмнокожи футболисти, не е съвсем вярно. В края на 20-те години на ХХ век за една от големите звезди на аржентинския футбол се смята Алехандро Николас де лос Сантос по прякор Ел Негро. Той е потомък на роби от Ангола и отначало играе в любителски отбори.

Скоро обаче младият и мощен нападател е забелязан от скаутите на професионалните отбори и през 1924 г. подписва договор с “Ел Порвенир” от Примера дивисион. Резултатната му игра привлича вниманието и на националните треньори, които година по-късно го вземат на Копа Америка, където Аржентина бие Бразилия във финала.

Преди старта на първото световно първенство през 1930 г., което се провежда в Уругвай, на Алехандро де лос Сантос се гледа като на претендент за титуляр, но в крайна сметка той не попада в заявката за мондиала.

Смята се, че причината е цветът на кожата му – през 1928 г. на власт в Аржентина идва по-малко лоялният към спазването на правата на тъмнокожите президент Иполито Иригойен. Така Аржентина губи финала от уругвайците, чийто лидер е Хосе Леандро Андраде – тъмнокож полузащитник, двукратен олимпийски шампион, когото в медиите кръщават Черната перла, дълго време преди този прякор да бъде лепнат и на Пеле.

За 10 години професионална кариера Алехандро де лос Сантос има над 200 мача в клубове от елитната аржентинска дивизия, като в тях вкарва 105 гола. След това е треньор на “Уракан”, като под негово ръководство при мъжете дебютира 19-годишният Алфредо ди Стефано – бъдещата мегазвезда на “Реал” (Мадрид).

Все пак Де лос Сантос така и остава единственият тъмнокож национал на Аржентина. След него в отбора няколко пъти попадат играчи с африкански корени, но те са малцина. Например резервния вратар на спечеленото световно през 1978 г. Хектор Бейли или защитника Клементе Родригес, олимпийски шампион за 2004 г., изиграл 20 мача за националния.

Вносът на роби от Африка в Аржентина спира през 1813 г.

след обявяването на независимостта. Тогава е приет и закон, според който децата, родени в семейства на роби, автоматично стават свободни. През 1853 г. робството в страната е напълно отменено.

Съгласно една от популярните теории върху изчезването на африканците от генотипа на аржентинския народ е повлияла Великата парагвайска война. В нея коалицията на Аржентина, Бразилия и Уругвай надвива нападналия ги Парагвай. Но тя е катастрофа не само за загубилата страна, победителките също плащат висока цена – загубите на аржентинците са около 30 000 убити при 50-хилядна армия.

Авторите на тази теория акцентират, че повечето войници в аржентинската армия са тъмнокожи. Потомците на освободени роби охотно се записват на служба по време на мобилизацията, защото им е трудно да си намерят друга работа. Като резултат в Аржентина

повечето тъмнокожи загиват на фронта,

а останалите са жертва на епидемията от холера през 1871 г., която върлува главно в Буенос Айрес. Броят на тъмнокожите аржентинци е намален значително, до няколко пъти, а оцелелите са асимилирани от новопристигналите емигранти.

Но най-новите изследвания поставят под съмнение теорията за войната и епидемията. Общността на тъмнокожите аржентинци е достатъчно многочислена, за да се възстанови след тези събития по естествен път, посочва професорът от Тексаския университет Ерика Едуардс в книгата си “Създаване на бяла нация: изчезването на тъмнокожото население в Аржентина”, излязла през 2018 г.

Освен това Бразилия към момента на приключване на войната е в подобна ситуация, даже загубите сред войниците, сред които има повече тъмнокожи от онези в аржентинската армия, са дори по-големи.

Според Едуардс изчезването на тъмнокожите аржентинци е следствие на неофициалната политика на “избелване” на страната, която управляващите провеждат повече от 100 години.

През 1853 г. е приета действащата и досега конституция, в чийто чл. 25 е посочено: “Федералното правителство трябва да поощрява европейската имиграция и не може да ограничава или утежнява с някакъв данък влизането на територията на Аржентина на чужденци, които имат за цел обработката на почвата, подобряване на промишлеността, а също така науката и образованието.”

Така Аржентина отваря широко вратите си за имигранти от Европа, като от 1857 до 1950 г. в страната пристигат над 6,6 млн. европейци, по-голям приток има само в САЩ. Към 1895 г.

повече от половината население на Буенос Айрес е от хора, родени в Европа

Според преброяването от 1914 г. над 80% от аржентинците са граждани на страната най-много от три поколения, а 1/3 са родени зад граница.

Между пристигналите в страната емигранти няма африканци и процентът на тъмнокожи намалява с увеличаването на населението. Но успоредно действа и друг механизъм за естествен подбор и африканците след отмяната на робството стават жертва на расова дискриминация – те не можели да разчитат на добра работа, образование и на качествено здравеопазване.

От друга страна обаче, в аржентинското общество няма политика на расова сегрегация като в САЩ или в съседна Бразилия. Обществото спокойно възприема междурасовите бракове, даже възниква своеобразна социална градация на расова почва. Децата от смесени бракове имат по-висок статус, колкото е по-бяла кожата им. Всичко това

стимулира тъмнокожите аржентинци да си търсят европейски партньори за брак

– заради бъдещето на общите им деца. Това не се оказва толкова сложно – в Аржентина пристигат предимно млади самотни мъже, а в местните тъмнокожи общини заради войната и епидемиите съществува диспропорция в полза на жените.

Заедно с генетичното “избелване” се провежда и културно – новото поколение аржентинци с африкански корени се дистанцира от традициите на тъмнокожите си предшественици, като усвоява възпитанието главно на родителите по европейска линия.

За 100 години подобна политика води до почти първото асимилиране на тъмнокожото малцинство в обществото, в резултат на което днешна Аржентина е страната с най-нисък процент подобно население сред страните в Южна и Северна Америка, както и в Карибския басейн.

Повечето аржентинци, в това число и от областта на футбола, са италиански потомци. Според данни от последните изследвания (достъпни са данните от 2011 г.) 25 млн. аржентинци (от 40 млн. население) имат италиански корени – напълно или частично. Пикът на емиграция от Италия идва в началото на ХХ век, когато страната след обявяването на независимостта преживява сложен икономически период.

Повечето пристигат в Аржентина от Южна Италия – от Неапол и Сицилия. В аржентинския испански до днес съществува жаргонната дума “тано” за обозначаване на потомците от тези региони – от napulitano, тоест жител на Неапол. Изобщо аржентинският диалект на испанския език е обогатен с няколко десетки думи от тези области и вероятно италианският би могъл да замести испанския, но за това пречат различните диалекти, като на моменти новопристигналите не се разбират даже помежду си. По-лесно било да се научи испански.

Италиански потомци днес доминират в много обществени сфери

в Аржентина, като футболът не прави изключение. С такъв произход са куп звезди от Алфредо ди Стефано през Марсело Биелса, Диего Симеоне та до Лео Меси. В отбора, който ще играе за титлата в Катар, освен капитана с италиански корени са още Пауло Дибала, Анхел ди Мария, Николас Таляфико, Херман Песеля, Франко Армани. Старши треньорът Лионел Скалони също е от семейство на емигранти от Апенините.

Италианският произход дава на мнозина възможност за обратен избор – от световното през 1934 г. Италия с радост кани в националния си отбор аржентинци, които са наричани “ориунди” (“дошъл от”). От онзи момент до сега в “Скуадра адзура” са играл над 40 “ориунди”, повечето от които са аржентинци.

В ХХI век расовата дискриминация в Аржентина е далеч в миналото и сега няма необходимост от “избелване” на децата за повишаване на социалния им статус. Страната както преди е отворена за мигранти, като вече не само за европейци, но и за тъмнокожи жители на Бразилия и Уругвай.

Според данни на правозащитната организация Africa Vive през 2020 г. тъмнокожото население на Аржентина е надхвърлило 1 млн. и продължава да се увеличава. А с това се увеличават и шансовете, че 100 години след Алехандро де лос Сантос в аржентинския национален отбор пак ще има тъмнокож футболист.